Наследникът от Калкута

От капитанското мостче се раздадоха два изстрела по посока на лодката и куршумите плеснаха някъде край кърмата й. Стреляше Едуард Уент, който току що бе приел дежурството от Олсен. Писъкът на боцманската свирка събра на палубата всички дежурни, които преди пристигането на лодката с островитянина бяха отправени по заповед на Грели в кубрика.

В мундир, облян с кръв, Грели се изправи на крака, но лявата му ръка безпомощно висеше. Той се превиваше от болки в корема и не можеше да гледа напреде си. Сега изстрели трещяха по целия борд. Стреляха моряци и офицери.

— Батарея, за стрелба! — чу Грели командата на Уент и почти едновременно с нея шума от разтварящите се оръдейни капаци.

Разгневен, потискайки тъпата, бързо нарастваща болка. Грели направи няколко крачки по палубата. Искаше да се добере до носовата батарея, но внезапно се натъкна на някакво тяло, проснало се по очи на палубата. Човекът беше мъртъв. Като обърна главата на убития, Грели видя на светлината на фенера, донесен от боцмана, изцъклените очи на Рой. В тях беше застинал ужас.

— Гледайте — раздаде се от мостчето гласът на Уент, — течението носи някакъв предмет!

Карачиола се наведе през десния борд. При просветванията от изстрелите той видя във водата триъгълната шапка на часовия. Самият моряк не беше на палубата.

Същевременно Грели забеляза отворения прозорец на каютата на Доротея. От дъното на помещението достигаха приглушени жални стонове. Със завързани отзад ръце и омотана в одеялото глава, цялата обвита с парчета от чаршаф, на пода на каютата се бъхтеше Доротея Чени и се мъчеше да се освободи. В каютата всичко беше обърнато с главата надолу. Люлката на Чарлз, с разкъсано на две перденце и разхвърляни възглавнички, беше празна. Малкият виконт Ченсфилд беше изчезнал!

Над батареята се раздаде камбанен звън и първият оръдеен залп разтърси борда. Гюллетата издигнаха водни стълбове около лодката, която вече наближаваше брега.

— Не стреляйте! — закрещя Грели с див, страшен глас. — лед тях! Те са отвлекли моя син!

Гласът му бе заглушен от бурния вятър. Той вече не виждаше очертанията на лодката; само сноп червени искри се изви на далечния бряг; резкият порив на вихъра разпръсваше остатъците от огъня, самотно догарящ досам водата.

ГЛАВА ДЕВЕТА НАВЕРЕНИЧЕТО НА „СВЕТА МАГДАЛЕНА“

1

Мъгла и беснеещи вихри вилнееха над острова. По-високо от крайбрежните носове се издигаха черните водни планини. В скалите се разчупваха заметнати от вълните камъни и се ронеха пясъчници.

Вятърът виеше и ревеше, втурвайки се в клисурите. Плътна стена от пороен дъжд, изливайки се върху голите гранитни канари, се разбиваше на ситен воден прах. Облаци от тези разсейвани пръски изпълваха, подобно на кълбящ се дим, цялата клисура от ручея до зъбчатия гребен. Ручеят се беше превърнал в кафяв поток и беснееше в каменното си корито. Вековни платани и кедри, изтръгнати от урагана, падаха във водата, която яростно ги запращаше в скалите, чупеше разкошните им корони и превръщаше могъщите стволове в трески. Каменни блокове с грохот се търкаляха по дъното на потока.

В дълбоката планинска пещера Бернардито Луис и Педро Гомец се вслушваха във воя на бурята. Те току що бяха свършили с трапезата и седяха на дървени пънчета край грубо скованата маса. Пламъчето на горящото в мас фитилче, мигайки, осветяваше лицето на къдрокосото детенце, което спеше до масата върху купчина кожи. Детенцето лежеше, свило се под разкошно одеялце от син атлаз.

— Май че сегашната буря не е по-слаба от онази, която на времето си блъсна „Черната стрела“ о подводните скали! Дано лавина не затрупа входа на пещерата… Ако се натрупат камъни, ние с тебе, Педро, ще се окажем живи погребани в един просторен гроб.

— Аз взех мотика и лопата, капитане. Припасите ще ни стигнат за около две седмици. През това време ние можем да си прокопаем друг изход оттук. Легни да си починеш, капитан Бернардито!

— Не мога да спя. Почини си ти, приятелю мой Педро… Какво красиво дете има Грели! И, виж, прилича на него, както тигърче на тигър.

— Да, чак до бенката над ключицата. Я ми дай да хвърля още едно око на медальона.