Джакомо и Джузепе го повикаха в стаята си, поканиха го да седне на дивана и разиграха една мимическа сцена, като повториха точно всички подробности по влизането на чиновника и хотелиера в стаята, където преди четиринадесет години тихичко седяха бавачката и момчето. Тази театрализирана страничка от биографията на собственика на хотела произведе върху него нужното впечатление. Подобно на синьор Молети и той започна да обвинява своя съучастник, оправдавайки, себе си. Но изразът на лицата на „знатните пътешественици“ накара хотелиера да моли за пощада и смирено да се отправи за парите. Смирението му обаче се оказа привидно; въпреки конвоя в лицето на Джузепе Лорано той се опита с условен сигнал да изпрати слугата за полиция. Слугата веднага беше хванат за врата и въдворен на местожителство в зимника, а Джакомо собственоръчно окачи на куката за лампата хотелиера, който до последната минута си въобразяваше, че всеки миг ще се появи полиция и ще отнеме от бандитите парите, които бяха получили.
Няколко дни по-късно един висок гърбонос човек посети в околностите на Ливорно францисканския приют „Света Магдалена“. Когато научи обаче от стария вратар, че падре каноникът скоропостижно се бил поминал от лошо храносмилане, гостът се обърна и с мир напусна тая обител.
…Много скоро от Ломбардия до Сицилия се пръснаха слухове за шайка бандити, неуловими и безпощадни. Те се появяваха внезапно посред бял ден на най-неочаквани места и изчезваха безследно. Само околностите на Соренто бяха пощадени от набези.
От време на време Джакомо се появяваше нощем в рибарската къщичка и младата красавица Доротея Чени започна да се облича като малка принцеса, което предизвикваше завист у дружките й. Когато Дороти призна на майка си своята любов към „бандита Джакомо“, Анжелика прекръсти дъщеря си и цяла вечер прекара на колене пред лика на пречистата Дева.
…Повече от две години шайката на Джакомо, състояща се само от тримата, свързани чрез многогодишна дружба мъже, безнаказано безчинствуваше из Италия и Южна Франция, но накрай рота кралски егери притисна бандитите към брега в един от заливите на Сицилия. Тримата приятели бяха свършили патроните и нямаха друг изход, освен да скочат в морето от една отвесна скала. Стрелците бяха обкръжили скалата в железен обръч и вече тръгнаха към брега. Участта на бандитите изглеждаше решена.
В това време в залива се появи дълга шхуна с мръсни бордове и черен парцал, закачен на канджа вместо флаг. Един мъж с превръзка на окото стоеше на капитанското мостче. Когато шхуната наближи брега, капитанът й видя как три гъвкави тела с „лястовичи скок“ полетяха от канарата във водата и бързо заплуваха към кораба му. От брега и от подножието на канарата зачестиха изстрели и около главите на плуващите се появиха отплисъци във водата; ала и тримата можаха да достигнат благополучно шхуната. Корабът ги прие на борда си, изви и вдигайки платна, потъна в синевата на Тиренско море, като отнесе ценната си придобивка…
И тримата се оказаха опитни моряци и капитан Бернардито Луис скоро направи Джакомо Грели свой помощник, Джузепе Лорано — щурман, а Уудро Крейг — Боцман на „Черната стрела“.
Три години кръстосва Бернардито из Средиземно море, а после едва прескочи Гибралтар и отплува в индийски води.
И ето настъпи нощта на 19 април 1768 година, когато пиратската шхуна завладя бригантината „Офейра“. Призори паднаха последните защитници на бригантината; в каютата на Грели на „Черната стрела“ бяха отнесени безчувствената Емили и полумъртвият от страх Мортън. Тялото на тежко ранения защитник на Емили, сър Фредрик Райланд, остана на „Офейра“ до трупа на стария мистър Натаниел Харди.
…Олюлявайки се, Грели излезе след пиратите. На мократа палуба той се улови за бордовото въже и огледа хоризонта. Откъм север се надигаше черната стена на урагана. Вятърът вече късаше въжетата и страшен порой се изливаше върху покривите на палубните надстройки на бригантината. Дебелите въжета я задържаха до борда на пиратската шхуна. От шхуната беше вече прехвърлена на бригантината тясна стълбичка.
В морето само на една миля разстояние се виждаше френска корвета. Там бързо свиваха последните платна…