ГЛАВА ДЕСЕТА
ГРОБЪТ НА ОСТРОВА
1
В тишината, която настъпи, след като сводът на пещерата рухна, капитан Бернардито отърси от себе си пръстта и като се убеди, че детенцето в ръцете му диша, постави го на пода до краката си.
В мрака на сриналата се пещера Бернардито за миг си припомни своите изживявания на борда на „Черната стрела“ преди три години, когато ураганът тласкаше корабите към подводните скали на острова. Чувствувайки отново онази странна тежест в цялото си тяло и ШУМ в ушите, Бернардито започна да опипва най-близките предмети. Едва си поемаше дъх; и най-незначителните усилия предизвикваха ускореното биене на сърцето.
Капитанът извади от джоба си огниво, секна от кремъка искра, раздуха тлеещия прахан и запали една тресчица, която му попадна под ръка. Пламъче озари слегналия се свод. Две трети от пещерата бяха затрупани. Останалото пространство беше покрито от посипалия се прах и дребни камъчета почти на един фут Масата беше смазана: двата й крака и част от дъските стърчаха изпод пръстения насип Един камък притискате към парчетата от масата дебелата книга с картинки.
Бернардито извика своя другар. Звукът от гласа на капитана и плачът на събудилото се дете бяха погълнати от срутилата се влажна пръст.
Старият корсар си спомни че Педро седеше край масата срещу него, до празната постеля на детето. Сега това място беше отрупано от влажна пръст и от гранитен блок. Бернардито разбра, че пред него е гробът на Педро, а гранитният блок е легнал като паметник на неговия последен и единствен другар.
Като поразрови пръстта край смазаната маса, Бернардито се натъкна на светилника със застинала вече мас в него. Той запали това кандилце, коленичи и притисна чело към грапавия камък В гърлото му бе заседнала суха буца, но у стария капитан не се намериха сълзи. Той прочете полузабравените слова на молитвата, в това време детето проплака, Бернардито го взе на ръце и се зае да го утешава.
След като успокои момчето започна да разглежда пещерата. Останалата част от свода се държеше едва два, всички основни запаси от храна, цялото оръжие и облекло бяха за губени.
Бернардито започна да разравя пръстта и да вади изпод нея един след друг различни предмети. Намери брадвата, мотиката и дъбовия прът, след това се натъкна на наръч дърва, приготвени за огън. Накрай капитанът изрови малък запас от провизии, който Педро държеше под ръка за най-близките два дни. Този запас при пестеливо разходване можеше да поддържа живота на Бернардито и детето деветдесет дни. Но несигурният хилядотонен свод на пещерата и липсата на вода будеха безпокойство.
Като добави в светилника късче разтопена мас от дива свиня, Бернардито започна да почуква стените и сводовете. Не можеше и да се мисли да се откопае старият изход. Затова пък противоположният свод, снишавайки се към полегатия под, оставяше тясна пролука между пода и ръба на остро издалата се като стряха плоча отгоре.
Бернардито легна по корем и пропълзя в тази тясна цепнатина. Там той неочаквано откри тесен естествен подземен проход, който скоро се раздвои. Бернардито запълзя по лявото разклонение, но то се оказа задънено от базалтови скали. Тук обаче човек можеше да стои изправен.
Жажда измъчваше Бернардито. В устата му скърцаше пясък. Около него шумоляха струйки суха пръст, ронеща се от пукнатините. Ослушвайки се, той долови някакъв звънтят звук в ъгъла на тази каменна килия. Звукът се повтаряше всеки десет секунди. Бернардито приближи светилника до един сталактит. Той висеше над също такъв израстък сталагмит, издигащ се от пода срещу вкаменената висулка. Вековната работа на капките беше издълбала една вдлъбнатина в този варовит израстък. Всеки десет секунди на края на сталактита се събираше водна капка, която падаше тежко. Във вдлъбнатината се беше събрала около половин чаша вода. При всяко падане на капката малкият водоем се препълваше; излишъкът от водата изтичаше от камъка и по една влажна следа отиваше в земята. Бернардито изпи водата на малки глътки и се върна в пещерата.