Мърей посочи надолу. Там, върху чистото огледало на залива, „Орион“ се виждаше мъничък като детска играчка. Наоколо, на стотици мили в необятния простор, синееха водите на океана. Той беше спокоен, но прибоят край брега бучеше както винаги и под канарите кипеше бялата пяна.
Скоро пред пътниците се разтвори дълбока клисура. По една гранитна скала течеше вода, която се разливаше на десетки малки ручейчета. Това беше водопад, образуван от подземни извори някъде в недрата на планината. Той излизаше на повърхността от един тъмен процеп високо в канарите, втурваше се по стръмния склон и шумно се хвърляше от скалата, като смесваше на дъното на клисурата своите води с водите на рекичката.
— Обзалагам се, че в тези планини се крият големи богатства — проговори Мърей. — всеки от нас събра доста голямо количество златен пясък, които ние промивахме на брега на ручея. Смятахме да запазим в тайна нашето откритие и някога да се върнем на този остров, за да се заемем със златотърсачество.
— Нека приятелите ти, ако желаят, да търсят тук зла то — каза Емили. — моето мъничко наследство от татко и твоят златен пясък са достатъчни, за да си устроим нов живот.
Ти забравян] за товара на „Офейра“. Той беше собственост на твоя баща и по право принадлежи на теб. Сандъците са напълно запазени. Сега още едно трудно изкачване по долчинката и ще се видим с нашите приятели в пещерата. Но, дявол да го вземе, не мога да позная мястото!
Пътят нагоре по следите на неотдавна срутилата се лавина се оказа много тежък. Колкото по-нависоко се изкачваха пътниците, толкова по-загрижено ставаше лицето на Мърей. Отдалеч още той видя, че каменните блокове са се разместили. Изчезнали бяха храсталаците, които скриваха входа на пещерата.
— Боже мой! — прошепна той. — ходът е засипан! Свечеряваше се. Мърей смяташе да пренощува тук, при своите приятели, но вече нямаше вход за пещерата…
Той започна да вика високо другарите си. Отговаряше му само звънливо ехо. Свали от рамото ловната си пушка и стреля на два пъти, но обезпокои само планинските орли.
— Всички са загинали, Емили! Пещерата е станала техен гроб. Наистина над хората, които взимат титлата на виконт Ченсфилд, тегне някаква зла съдба. Никога да не си спомняме за нея, любима!
Те коленичиха гологлави пред гроба на момчето и на двамата корсари; така останаха известно време, после тихо се изправиха и тръгнаха обратно. Но сега Мърей вървеше мълчалив, с наведена глава.
Стигнаха до езерото чак на здрачаване. Преплаваха го с члуна в пълен мрак. На земята Емили започна да се препъва и удари крака си в един корен. Фред я взе на ръце и я понесе. Тя лежеше на рамото му със затворени очи и сякаш потъваше в някаква дълбока златна тъмнина.
На половин миля от брега островитяните бяха построили ловджийска колиба. Фред внесе Емили в това убежище, запали светилник и огън. Когато дървата запращяха, той седна на един камък и започна да разтрива натъртеното стъпало на девойката. Емили го гледаше отгоре; погледът й светеше с онова лъчисто сияние, което се излъчва от очите на жената в най-щастливите минути на живота й.
След като похапнаха. Фред положи девойката на легло от кожи, а своя плащ постла на пода и легна до огъня. Той не спеше и гледаше догарящия огън. Стори му се, че Емили е задрямала; тихичко се повдигна на лакти, за да я погледне в лицето. Две нежни ръце леко го прегърнаха. Той обхвана главата на девойката в дланите си и два дъха се сляха в един.
4
Загубил всякаква представа за времето, Бернардито Луис използваше падащите от сталактита капки не само за утоляване на жаждата, но и като часовник. Той определи, че паничката се пълни догоре с вода за около двадесет и четири часа и сега пресмяташе денонощията по числото на изпразнените панички. Хранеше се с пушено свинско и козе месо, с останките от хляба и с влажно брашно, което размесваше с вода. Същата храна даваше и на детето. Наложи се да нареже целия хляб на тънки филийки, за да не плесеняса. Във влажния въздух филийките не изсъхваха.
Капитанът успя да изследва и дясното разклонение на подземния проход. То се оказа дълго и криволичещо, постепенно се снишаваше и на места сводът надвие ваше толкова ниско, че Бернардито можеше да се промъква само пълзешком. На други места гой се изправяше в целия си ръст и не достигаше свода с ръка.
Според неговите пресмятания успя да стигне до края на десния проход едва на четвъртото денонощие от пещерното им заточение. Тук, на разстояние не по-малко от триста ярда от разклонението, той се намери най-сетне пред напластена лескова скала, с която свършваше подземният проход. При светлината на фитилчето старият корсар огледа скалата и откри тясна цепнатина. Приближеният до нея пламък на светилника се люшна и угасна. Бернардито долепи ухо до цепнатината и долови шум на течаща вода. Звукът беше слаб и неясен, но нямаше съмнение: някъде зад лесковата скала течеше ручей. Ако успее да пробие няколко фута в леската и да се добере до ручея, подземното му корито може би ще изведе пленника от тъмницата Бернардито си спомни за водопада в клисурата. Озари го догадка, че се намира близо до подземното русло на този поток. Шансовете за спасение нараснаха!