Мотиката беше в ръцете му Бернардито отново запали светилника и удари скалата. Парче от меката леска се отцепи лесно. Увлечен в работа, Бернардито забрави и сън, и храна, и оставеното детенце. След няколко часа той разшири процепа, но камарата от плочести парчета леска достигна до кръста му. Повече не можеше да се работи и затворникът в пещерата започна да разстила разкопаната маса по целия под на подземния проход. През цепнатината проникваше чист въздух. След непосилния труд Бернардито се почувствува много отпаднал Той легна на гръб и задряма. Внезапно през приспивния шум на ручея старият корсар различи далечно чукане, драскане и скърцане.
Бернардито запълзя назад. Когато по едно време легна да почине, след като беше изминал най-мъчителните етапи на този подземен път, дочу скърцането и ударите още по-отчетливо. Най-после се добра до каменната килия. В мастилената мъгла детенцето тихичко лежеше върху кожената куртка, но като видя светлинката и брадата на пирата, заплака жално: малкото човече изразяваше огорчението си, задето бе оставено тъй дълго само. Паничката под сталактита се беше препълнила и скъпоценните капчици изтичаха в почвата. Синко, ти скоро ще видиш слънчицето и ще започнеш ду се разхождаш по твоя остров — заговори Бернардито, като милваше къдриците на момчето. — аз намерих изход от пещерата, разбираш ли, изход, но трябва да го разкопаем и тогава ние с тебе…
Някъде рухнаха камъни. Нещо страховито избоботи и стените на каменната им килия потрепераха. Сталактитът се отчупи и падна на пода, като сплеска паничката. Стана тъмно и гъст облак прах напълни ноздрите, устата и очите на стария корсар. Той — зажумя и се изгърби в очакване на края За миг си припомни целия живот, сякаш светкавица озари миналото. Но сводът над главата му още се държеше и съзнанието не напусна Бернардито. Сега всичко наоколо стихна, шумовете престанаха и капитанът най-после разбра какво означаваха те. Разкопаваха тяхната пещера! Очевидно след като са открили срутването, Леопарда е намислил да разкопае гроба на сана си При разкопаването моряците са разтърсили останалата част от оцелелия свод на пещерата и той е рухнал. Ако при срутването е засипано и разклонението на подземния проход — смъртта на пещерните затворници е неминуема.
Бернардито с голяма мъка запали своя мъничък факел. Каменната килия беше цяла, ако не се смята откъсналият се при сътресението сталактит. Но входът към подземния проход бе наполовина засипан.
Капитанът изгреба пръстта, разчисти входа и запълзя към разклонението. Навред беше посипано с нова пръст, гъст облак прах зее още виснеше във въздуха. Надясно входът се оказа свободен.
Бернардито реши да се прехвърли в десния проход и оттам да се промъкне до подземното русло. Той отново зачу удари. Значи разкопаването продължаваше, но на капитана беше ясно, че дори със силите на целия екипаж на „Орион“ пещерата едва ли ще може да бъде разчистена за по-малко от две три седмици.
Страхувайки се от нови срутвания, Бернардито започна пълзешком да пренася всичките си вещи и хранителни запаси в дясното разклонение. Това беше адска работа и продължи не по-малко от две денонощия. През това време Бернардито неведнъж стигаше до пълно изтощение. Отслабналото детенце вече не крещеше и не плачеше. Свито на кълбо като зверче, то лежеше върху куртката на корсаря, често дремеше, а когато се събудеше, безучастно гледаше брадатия си другар.
След като се наспа в новата си „квартира“, Бернардито се подкрепи с последните останки от храната и се залови за работа. Мъчеше го жажда.
Подземното пленничество продължаваше вече според пресмятанията му шест седем денонощия, когато три глухи удара отново разтърсиха сводовете на подземието. Те не приличаха на вулканични трусове, защото се чуха някъде отстрана, сред пещерните развалини.
— Събарят скалите! — промърмори корсарят и захвърли мотиката. — по дяволите всичките им старания! Те ще срутят целия проход!
Работата вървеше бързо; пясъчникът се отцепваше на слоеве. Бернардито работеше с брадвата, мотиката и дълбокия прът вместо клин. От време на време усещаше прохладен полъх на чист въздух.