Капитанът освети дупката с факела. Никакви следи от момчето… Пък и едва ли детето би се решило да пълзи в този тъмен мрак навътре по прохода!
Старият корсар съблече мократа риза и късата кожена жилетка, разтри краката си и облече сухата куртка, която доскоро още беше служила за постеля на детето. Той вече забрави, че детето, което бе отвлякъл, за него е само оръдие на отмъщение; сега мислеше за момчето като за единственото същество, с което би могъл да дели самотата на пленничеството.
Бернардито забеляза на пода книгата с картинките и отново почувствува в гърлото си гъделичкащата буца …
— Сега и Грели смята своя Чарли за загинал… Смъртта на детето обезоръжи и мен, и мистър Фред. Трудни времена настъпиха! Без. Педро моряците ще ме принудят да се предам от глад и ще ме застрелят някъде в планината, а отсега нататък Фред всяка минута ще бъде заплашван от удар из засада… А ако „Орион“, след като не ме открие, напусне острова, ще остана сам, като крайпътен кръст! О, карамба!
В тази минута Бернардито дочу шумолене и реши, че в скривалището се е вмъкнал плъх Той вдигна глава и при светлината на факела видя Чарлз. Детенцето изпълзя на четири крака изпод стряхата на подземния проход.
— Синко! — изтръгна се стон из гърдите на Бернардито и той протегна ръце към детето, като не смееше още да повярва на единственото си око.
— Чичо! — произнесе изцапаното с пръст същество. — Къде все ходиш?
— Ами ти къде беше, синко?
— Тръгнах да те търся, чичо. Ти вече не ходи самичък!
— Не, синко, сега ние винаги ще бъдем заедно. Аз намерих изход и щом само мъничко си отдъхна, ще излезем с тебе на слънчице. Е. Леопард Грели, скоро ти ще се укротиш в ръцете ми като котенце.
След като нахрани своя възпитаник, Бернардито запали светилника, а големия факел загаси. Те пак останаха в полумрака, озарявай само от пламъчето на „вълчето око“, както Педро наричаше това пещерно кандилце.
След няколко часа Бернардито се почувствува достатъчно силен, за да тръгне на път.
— Е, синко, сега ти от Нищо не бива да се боиш. Ще доплуваме ние с тебе на слънчице. Ти не плачи и се дръж по-здраво за врата ми. А за нашата книга аз ще дойда тук друг път.
Бернардито направи две дупки в ъглите на раницата и я надяна на момчето, като промуши краката му през тези отвори. Детето се оказа като в някакви големи гащи, от които навън се показваха само краката и главата. Бернардито метна раницата на гръб и прекара коланите под мишниците си. Сега момченцето, без да пречи на движенията на плувеца, беше здраво привързано към гърба му. Капитанът взе запаления факел и навлезе в бучащия поток, усещайки на врата си топлия дъх на детето.
Бързото течение го поваляше. До кръста във водата, подпирайки се на лоста в каменистото дъно, Бернардито бавно се запромъква напред. Подземната река застрашително бучеше под сводовете на тунела. На два пъти старият корсар падна, изтърва факела във водата, загуби лоста. Не можеше да се наведе да го търси — водата вече достигаше до гърдите му и детенцето на гърба щеше да се удави. Внезапно дъното под краката му изчезна.
„Дръж главата високо!“ — викна корсарят на момчета и шумът на водата заглуши звука на неговия глас.
Бернардито заплува. Скоро бесният поток го отнесе зад последния завой. Най-сетне — плочата на стряхата! С огромно усилие човекът се опря с ръце в надвисналия свод и залази на колене, потънал до шия в клокочещата вода. Изпод стряхата го лъхна студен вятър, напоен с дъха на гората. Шумът от хвърлящия се в клисурата водопад изпълваше всичко наоколо.
За миг Бернардито се гмурна и като се залавяше с ръце за камъните, след секунда се намери от другата страна на стряхата. Той погледна нагоре: в прозрачната, вече светла синева на небето блещукаха догарящите звезди.
Старият корсар свали от гърба си раницата и като грабна полузадушилото се детенце, започна да разтрива посинялата му кожа. Момчето отвори черните си очички, кихна и задиша дълбоко и често… Пред очите на Бернардито се замяркаха черни искри и той се строполи до детето.
Свести се, когато дочу далечен топовен залп, и се видя легнал на издатината на скалата. Слънцето се бе издигнало високо над билото на планината. Беше горещо. Чуруликаха птици. Някъде отвъд гората се чуваше жален кучешки лай. Капитанът се понадигна, помилва дълбоко заспалото под ласкавото слънчице дете и изведнъж видя отляво, високо над главата си, надпис с огромни букви, издълбани върху голата скала: