Едва Бернардито успял да скрие златото и по планинската пътека, която се извивала под пещерата, се зачули нечии предпазливи стъпки. Младият кабалеро тихичко надзърнал и видял един калугер, който се катерел нагоре към пещерата, като се озъртал и залавял за храстите. Тогава Бернардито изтичал бързо в отдалечения ъгъл, вмъкнал се под самия свод и се притаил. Преди още да е успял да извади из пазвата си пищова, главата на калугера се показала при входа на пещерата; непознатият запалил свещ и започнал да разглежда наоколо. Като видял счупеното гърне и черния парцал на пода, той започнал да вие и паднал на земята… Не спиш ли още, мой малки Ли?
— Какво говориш, чичо Тоби! Разбира се, че не спя.
— Не ти ли е страшно?
— Малко е страшно, ама пък е много интересно!
— А ти нищо ли не чу през шума на вятъра навън?
— Стори ми се, като че ли някой стене или вие… Но вече нищо не се чува. Разправяй по-нататък.
— Навярно и на мене ми се е счуло така… Е, слушай! Калугерът дълго време лежал проснат на земята и на нашия Бернардито вече изтръпнали краката от неудобната поза под свода на пещерата. Накрай калугерът се изправил, приближил свещта до дупката под отместения камък. Той започнал да рови в струпаната пръст и извадил оттам едно малко сандъче, което Бернардито в бързината си не бил забелязал. Като скрил сандъчето в торбата под расото, калугерът извадил от джоба си една кърпа, намокрил я в ручейчето, което ромоняло недалеч, и се върнал в пещерата. След това той закрепил свещта до отвора, омотал устата и носа си с мократа кърпа като маска и започнал да копае с търнокопа в дъното на дупката. След известни усилия той се изправил и започнал да гледа пламъка на свещта. Отначало тя — оряла равно, а след това пламъкът започнал да намалява, запращял и изведнъж свещта угаснала.
Калугерът захвърлил търнокопа, притиснал плътно кърпата до лицето си и бързо се измъкнал от пещерата. Бернардито веднага започнал да слиза, но преди още да стъпи на земята, усетил в устата си сладникав, неприятен вкус. Завило му се свят и стените на скривалището заплували, сякаш били направени от дим. Той едва не се строполил от каменната издатина, грабнал тоягата си и почти в безсъзнание, с последни усилия се измъкнал пълзешком от пещерата на чист въздух. Гадело му се, ръцете и краката му се гърчели, а студеният чист въздух на дола като нож режел дробовете му. Бернардито се изтърколил по стръмния склон и паднал полумъртъв в лещака край мъничкия вир. Неопомнил се още от падането, той видял пред носа си дулото на пищов. Хриплив глас произнесъл:
„Върни ми пъкленото злато, скитнико, или дяволите в преизподнята ще залеят с него алчното ти гърло!“
Бернардито с мъка привдигнал глава и видял калугера с оръжие в ръката; той почувствувал как другата ръка в мазен черен ръкав бърка в торбата му. Калугерът я смъкнал от обезсиления кабалеро и извадил от нея окървавения копринен парцал.
Колкото и слаб да се чувствувал Бернардито, щом видял кърпичката в чужди ръце, разтворил стиснатите си зъби и промълвил:
„Вземи си златото, но ми върни тази вещ!“
Калугерът разглеждал с любопитство кърпичката.
„Това да не ти е талисманът?“
„Не, това е моето знаме, под което аз трябва да победя или да загина.“
„Кръвта по него е още прясна. Дали не е от вчерашната екзекуция? Кой си ти, еднооки скитниче?“
„Отмъстител“ — отвърнал Бернардито.
Калугерът му подал канче вода. Езикът с мъка се подчинявал на Бернардито, мозъкът му бил помътен, но дори и в това състояние той съобразил, че ако този калугер доминиканец е пратеник на тъмното царство, което му се било при видяло през нощта, той не би си служил с такъв новичък пищов с надпис: „Париж, 1742 година“. Кабалеро вече се до сещал, че нощните му видения се дължат на действието на някакъв отровен газ, проникващ в пещерата през цепнатина та и дупката в пода. Смътна догадка, че хитрият калугер може би принадлежи към разбойническата шайка, за която му бил разказвал старият овчар, изплувала в мозъка на Бернардито и той се вгледал по-внимателно в лицето на събеседника си.