Тежко прекарали братята разбойници в старата, прогнила гемия през време на августовските бури в Средиземно море! Старият Христофоро, Матео и Бернардито били опитни моряци, но другите двама членове на братството едва сега се учели да управляват платната и да се ориентират по звездите и слънцето, защото нямали компас. На шест пъти бурите ги задържали по пътя. Но приятелите имали късмет и сварили кораба на презрения Прентос в залива на Златния рог. Стоките, които търговецът докарал от Испания, били вече продадени и „Голиат“ товарел на борда си стоки за обратния път. Тука имало източни благовония и подправки, марокен и слонова кост, дамаски и ножове, брокат и коприна, турски тютюн и буренца с розово масло. Голяма печалба очаквал търговецът от продажбата на тези стоки на испанските грандове и манастири и затова стражата на кораба ден и нощ не отмахвала поглед от здраво заключените трюмове и никого не допускала дори да се приближи до кораба.
И ето точно преди корабът да отплува, на мястото, където стоял на котва, се явил важен чужденец със съпругата си. Те пристигнали в богата носилка на британския посланик в Цариград и помолили Прентос да слезе на кея. Високият господин в униформа на английски офицер обяснил на търговеца на развален испански език, че е британски полковник в отпуска и прави сватбеното си пътешествие. Съпругата на полковника — полякиня, която не разбирала испански — мълчаливо стояла до мъжа си, местейки погледа на сините си очи от кораба към неговия собственик. Двойката знатни чужденци вече се връщала в Англия, но имала намерение по пътя си да посети Мадрид. Затова от името на британския посланик полковникът молел да го вземат на кораба заедно със слугата му и френския епископ, приятел и спътник на полковника. Полковникът, вече с побеляла коса, бил загубил във фландърските полета през 1714 година лявото си око и носел черна превръзка, пресичаща лицето му.
През време на разговора синът на търговеца Хуанито също слязъл на брега. Прелестната руса полякиня го погледнала с умолителен израз на лицето и така кокетливо му се усмихнала, че той започнал да моли баща си да уважи молбата на важните пътешественици. Полковникът извадил от джоба си кесия със злато и размерите на кесията по-бързо от останалите доводи пресекли колебанията на предпазливия търговец. Златото преминало в джобовете на Прентос, а Хуанито сам предложил да придружи новите пасажери на „Голиат“ до британското посолство, за да им помогне при качването им на борда. Тримата седнали на възглавниците в закритата носилка и върху атлетичните рамене на носачите се отправили към една вила извън града. Търговецът предупредил, ле корабът вече излиза на рейд и затова пасажерите ще трябва да дойдат на него с лодки.
През мръсните улици на Цариград носилката стигнала най-сетне до една малка вила. В къщата било пусто и прислугата се състояла не от англичани, а от турци. Британския посланик го нямало, но в уютните покои била сервирана закуска с изобилни превъзходни вина.
На закуската полковникът и френският епископ се позаинтересували дали „Голиат“ е надеждно въоръжен и достатъчно ли са запасите от барут. След като получили от Хуанито най-успокоителни уверения, полковникът заповядал на слугите незабавно да съберат малкия им багаж. След един час цялото общество отново седнало на възглавниците в носилката. Хуанито се оказал между полковника и младата му жена, а епископът с лилаво копринено расо се наместил срещу тях. Пийналият си търговски син се осмелил да напипа в полумрака на носилката ръчичката на прелестната пани и за неописуема своя радост почувствувал в отговор леко стискане; при всяко поклащане на носилката ръчичката на костеливата пани все по-силно стискала пръстите му.
Разпалвайки лулата си, полковникът неочаквано забелязал този непозволен флирт. С гръмък глас той поискал незабавно удовлетворение, подал се от носилката, заповядал нещо на носачите и мрачно замълчал, като попоглеждал Прентос с единственото си око и си играел страшно с дръжката на много дългата шпага.
Когато пристигнали на кея, вече се свечерявало, но на пристанището имало още много хора. Далеч на рейда се виждал „Голиат“, а край самия кей стояла гемия със стар шкипер с испанска барета и един брадат моряк, който на лява та си ръка имал само два цели пръста.
Полковникът уловил здраво под лакътя търговското синче, а за другата ръка, за голямо учудване на Хуанито, болезнено го стиснали нежните пръсти на пани. Така той бил мигновено качен на гемията. След това полковникът още веднъж скочил на брега и Хуанито чул как той с помощта на странна езикова смесица посъветвал турските носачи по-скоро да замажат британския посолски герб на вратичката на носилката. Последната му фраза накарала Хуанито да потрепери, защото, когато подавал на старшия носач шепа златни монети, полковникът му казал: „Сбогом старче, и не споменавай със зло Едноокия дявол Бернардито!“