Ужасно подозрение се мярнало в ума на Хуанито, но гемията вече разпенвала вълните на Златния рог и след два часа спряла на един гол, пустинен остров.
„Слизай!“ — заповядал Бернардито на предателя и сам стъпил след него на каменливата почва.
Вече било тъмно, никаква светлинка не проблясвала в това безлюдно място. Само някъде в далечината небето и морето слабо аленеели от отблясъците на светлините на турската столица.
„Погледни ме в лицето, Хуанито Прентос — рекъл Бернардито. — познаваш ли ме?“
Колкото и да се вглеждал предателят в това сурово лице, не можал да разпознае в него чертите на бившия кабалеро, макар че се досещал кой стои пред него.
„Помниш ли ти екзекутирания дон Рамон, краставо куче?“
Треперейки с цялото си тяло, Хуанито прошепна л, че той бил приятел на покойния сеньор Рамон де Гарсиа.
„Тогава повтори, клеветнико, онова, което каза на кралския прокурор, и кажи колко ти заплати дон Салватор за юдината услуга.“
Синът на търговеца паднал в краката на отмъстителя.
„Сеньор Бернардито! — замолил се той. — мене насила ме заставиха да подпиша книжата.“
„Лъжеш, страхливо куче! Отговаряй, колко ти заплатиха?“
„Хиляда златни дуро, сеньори, само хиляда!“
„Братя — обърнал се Бернардито към своите спътници, — какво заслужава този юда?“
„Смърт!“ — казал преоблеченият като жена Алонзо.
Останалите кимнали мълчаливо.
„Тогава умри, смрадливо куче, на този кучешки остров! Познаваш ли това място?“
Хуанито разпознал най-после пустия и неплодороден остров: отдавна вече до ушите му достигал пресипнал лай и вой, а сега започнал да различава и някакви сиви сенки, мяркащи се наоколо. Обхванало го ужас: значи, той е осъден да умре на Кучешкия остров, където всички жители на Цариград изхвърлят болните и стари кучета, които на турците е забранено да убиват. Тук от време на време спират лодки, пълни с кучета, и гребците бързат да стоварят животните и по-скоро да се отдалечат от прокълнатото място, което ден и нощ се оглася от воя на подивелите кучета.
Хуанито диво заревал и хукнал да бяга. Бернардито вдигнал пищова и куршумът пронизал крака на беглеца. След това братята смъкнали камизолата и баретата на Хуанито и го оставили сам. Когато отмъстителите се върнали на гемията, цяла глутница подивели кучета с ръмжене вече се боричкали над тялото на предателя…
Матео Велмонтес бил един ръст с екзекутирания и косите им си приличали. Той облякъл камизолата и баретата на Хуанито и легнал на пейката. Приятелите го покрили с плащ. Преди изгрев слънце гемията докарала всички на „Голиат“ и полковникът с усмивка обяснил на търговеца, че Хуанито попрекалил с виното. Приятелите вдигнали преоблечения Матео от пейката, подкрепяйки го под ръка, а той, навел глава, някак се дотътрил до каютата.
„Голиат“ вдигнал платна и скоро светлините на Златния рог останали далеч зад разпенената шир. Подир „Голиат“, гмуркайки се във вълните, плувала гемията „Толоса“. На борда й останал само „старият шкипер“ Христофоро Велмонтес, а безпръстият „моряк“ вече успял да се преобрази в слуга на полковника и последвал своите господари на кораба.
На сутринта, когато „Голиат“ стигнал в Мраморно море, младият Прентос извикал баща си в каютата. Тук вече били и полковникът със съпругата си…
След известно време търговецът Прентос повикал в същата каюта началника на корабната стража. Последният разполагал с двадесетина войници.
Под втренчения поглед на полковника търговецът Прентос заповядал с твърде слаб и странен глас да отворят и трите просторни трюма на „Голиат“. С трепереща ръка той подал на началника на стражата ключовете и наредил, след като бъде изпълнена заповедта му, да се върне с десетина войници.
„С оръжие ли?“ — осведомил се началникът на стражата.
„Не, без оръжие“ — пояснил полковникът.
Скоро войниците с тежък тропот нахлули в каютата. Полковникът упрекнал строго офицера за вдигнатия шум, защото се изисквало предпазливост и тишина.
„Екипажът на кораба е замислил бунт и трябва тихичко да се изловят заговорниците поединично — пояснил той на офицера. — дете в кубрика и викайте моряците един след друг в трюма. Там ги свържете и ги оставете на пода.“
Заповедта била точно изпълнена. Боцманът и всички моряци освен дежурните се намерили заключени в кърмовия трюм. След това полковникът заповядал на офицера и на десетина войници да слязат тихичко в средния трюм, да се потаят там и да чакат по-нататъшни нареждания. Когато войниците влезли в трюма, полковникът и безпръстият му слуга спуснали върху люка тежкия капак и окачили на него един осемкилограмов катинар. Накрая полковникът събрал останалите войници, обяснил им, че в носовия трюм е нахлула вода и им заповядал да преместят сандъците със стоката. Едва войниците се заловили за работа, над главите им също паднал капакът и затрещели ключалките. Сега оставали само петима дежурни, капитанът и неговият помощник.