Пратеникът се приближил до каретата и доложил за пристигането. След като получил милостивия отговор на краля, офицерът съобщил на дон Салватор, че негово величество благодари за радушното посрещане и кани сеньора да слезе от коня и заедно със сина си да заеме място в каретата.
Дон Салватор и сеньор Родриго предали конете си на слугите и с трепет влезли в каретата. Щом вратата на колата се хлопнала, херолдът затръбил, конете заиграли и кортежът потеглил към замъка.
В мрачината на каретата дон Салватор ле могъл да различи нищо друго освен високия плюмаж на кралската шапка. Той се навел и протегнал ръка, за да поеме и целуне ръката на обожавания монарх. Протегнатите му устни вече се докосвали до отпуснатата китка на краля, но ръката на монарха, милостиво протегната към него, внезапно придобила твърдостта на желязо и сграбчила гранда за брадичката.
„Измяна!“ — изхъркал дон Салватор, но веднага получил силен удар по главата.
До него на пода на каретата се тръшкал, задушавайки се, синът му, до чиято гръд се било притиснало нечие коляно.
В същото време „кралската свита“, както препускала, обкръжила стражарите на корехидора. Спътниците на краля извадили шпаги и алгвазилите паднали мъртви от конете. Ловко заметнато въже стиснало за гърлото самия корехидор. След това от каретата били измъкнати вързаните тела на сеньор Салватор и на сина му. Тези пленници, както и корехидора, конниците метнали напряко на седлата си и начело с беловласия пратеник навлезли в планината по посока на същата онази пещера, където някога Бернардито и отец Симон се били, срещнали.
Останалият „кралски кортеж“ обаче продължил заедно с каретата по прежния път. Когато до замъка оставало четвърт миля и отпред се показали неговите светлини, кочияшът на каретата се обърнал и подпалил фитила, който стигал до голяма желязна бъчва вътре в каретата; бъчвата била натъпкана с артилерийски барут догоре. След като карал още малко, кочияшът скочил от капрата и се метнал на коня на корехидора. Пламъчето на фитила вече наближавало бъчвата.
А конниците продължавали да летят стремително към замъка редом с каретата, като шибали бясно препускащите впрегнати коне. Ето вече засвяткали и се пръснали в небето разноцветните светлини на приветствения фойерверк. Зад подвижния мост широко се разтворили вратите на замъка и две редици слуги се строили на двора. Протягайки вратове от любопитство, хората на замъка се готвели да посрещнат конете и да постелят килим от парадния вход до стъпалата на каретата…
Но преди още да стигне моста, „кралската свита“ вдигнала конете на задните им крака и рязко свърнала назад, а конете с каретата с непостижима бързина преминали моста, прелетели под каменната арка и без да намаляват ход, се понесли по двора. Двете редици прислужници се разбягали от страх.
Пред парадния вход се била събрала почти цялата градска аристокрация и всички с учудване наблюдавали необичайното пристигане на негово величество. Вече започнали да се чуват тревожни възгласи сред натруфената публика, когато изведнъж ужасяващ взрив разтърсил двора и стените. Обезумелите гости в атлазени одежди, опръскани с кръв и изцапани от сажди, хукнали навън от замъка, но няколко изстрела прогърмели из мрака и бягащите се защурали по моста, като падали ранени и убити. Над двора се извили огнени езици. Това били направили конниците: те изтичали до прозорците на замъка и на служебните помещения и хвърлили в тях запалени насмолени кълчища. Вопли на страх, стонове на ранени, цвилене на коне и мучене на волове в горящите обори — всичко се сляло в една дива музика, а развихрилият се огън затъмнил блясъка на догарящия фойерверк и на илюминацията.
Целият град се пробудил и жителите му тичали по близките хълмове, за да гледат най-големия пожар, който някога са виждали. Отначало мислели, че замъкът се е запалил от илюминацията, но изведнъж в паметта на хората изплувало, че точно в този ден и час преди една година била загинала сестрата на Бернардито. Едва някой напомнил за това събитие, и гражданите в един глас произнесли името на отмъстителя й обзети от страх, хукнали към домовете и сандъците си, като оставили замъка да догаря в предутринния мрак.
А Бернардито с четиримата братя се промъквал по познатата му пътечка към пещерата. По главозамайващи стръмнини на групи и поединично бързали натам и другите разбойници, онези, които разрушили замъка.
Страхливият корехидор замолил за пощада. Със сълзи на очи той напомнил на Бернардито, че майката на кабалеро не е била лишавана от нищо през време на нейното затворничество.
„Ето защо аз няма да те обеся, а ще ти отрежа главата“ — рекъл Бернардито.