— …Откупих от агентите на Грели двадесет души и им дадох пълна свобода, за голямо негодувание на мосю Вилие. Като местен човек, той толкова е свикнал със сцените на продажба на хора, че сметна нашата постъпка за безразсъдна. Тези черни хора бяха наивни деца на природата, изплашени и безпомощни. Те ни молеха да не ги оставяме в Луизиана и да ги вземем със себе си. Ние сключихме с тях контракт, всекиму определихме за плата и ги взехме за гребци на гемията. Плавахме около три месеца. Няма нужда да ви описвам всички трудности на пътя… вие сам ги изпитахте! Късно през есен та на 1773 година разчистихме гората покрай брега и построихме нашите жилища в Синята долина. Първият роден в селището беше моят син Реджиналд. След една година се роди Джени…
Мърей се усмихна, протегна към огъня ръцете си — ръце на моряк, дърводелец и ловец. Като поправи с машата горящите главни, той продължи:
— През пролетта на 1774 година организирах малка експедиция нагоре по течението на Охайо, прехвърлих Апалачкия хребет през населени места и продадох изгодно в Бостън партида кожи, които мосю Вилие беше закупил от индианското племе сенека. От Бостън изпратих писма в Бълтън до вас и до стария Томпсън. След като изминах в продължение на четири месеца повече от две хиляди мили с лодки и на кон, съпровождан от водачи индианци, аз се върнах тук, отвъд Апалачите, с цяла група нови скватери, наскоро преселили се от Англия, Франция и Скандинавия. Мнозина от тях бяха… заробени слуги, които избягаха тук от жестоките си господари…
— Заробени слуги ли? Аз… не разбирам твърде…
— Виждате ли, ще трябва да свикнете в Америка с тази дума. Това не са нищо друго освен бели роби. Тия, които дойдоха с мен, се оказаха добри селски момчета, повечето англичани… Никой от тях не е помислял дори да изоставя родината си, а ето че нуждата ги накарала! Лендлордът изгонил селяните от късчетата земя, които те наемали от него, „заградил“ всички тези земи и вместо хора пуснал овце…
— Така беше и в Ченсфилд, това не е нещо ново за мен.
— Та ето, след като загубили земята, хората тръгнали по света… Законите на скитничеството в Англия вие също знаете: камшик, затвор, а дори и въже! Къде да се дява беднякът? В обетованата земя, в Америка! А как да се добере дотам? Пътуването струва десетки фунта стерлинги. Тук именно вербовчикът дебне бедняка… Много често с този занаят се занимават английските корабни капитани. Аз, значи, ще те прекарам, но за това ти ще ми отработиш в американските колонии седем години в плантациите, рудниците или в работилницата на собственика. Избор няма… Беднякът подписва документ и — тава роб. За бягство — смърт!
— Ами… след седем години?
— Човек рядко издържа. Стопанинът знае, че заробеният слуга е взет за определен срок. Е, и се старае да изстиска от него всичко, което е възможно. Отнасят се с него лошо, много по-лошо, отколкото с добитъка. И той остава за цял живот собственост на стопанина.
— И вие, Мърей, рискувахте да освободите тези хора? Не се ли опасявахте от потеря?
— Индианците ми помогнаха. По тайни пътища те ни прекараха до Апалачите и покрай форта Пит.
— Ами ако ви бяха хванали?
— Е, момчетата аз бях въоръжил как да е, живи те нямаше да се предадат. Но, както виждате, всичко мина благополучно; добрахме се до този благословен пущинак и сега с общи усилия изграждаме новия си живот.
— А негрите? Свикнаха ли и те в новите места?
— С умението си да подчиняват девствената природа на волята си негрите се оказаха неоценими помощници и верни приятели: те живеят между нас като свободни, равноправни фермери. Да видите само как образцово обработват стопанствата си! Впрочем едно негърче, чиито дядо и баба роботърговците застреляли още в Африка, не поиска да се отдели от мен — просто остана у дома. Съобразителен хлапак, но и до ден днешен потръпва дори при далечен пищовен изстрел.
— Кажете, Мърей, ами червенокожите ви съседи не ви ли безпокоят?
— Ние търгуваме с тях, купуваме кожи. Понякога вождовете на съседните племена идват с лулата на мира. А неотдавна бях поканен от племето кайова-сиу на лов за бизони отвъд Мисисипи. Кожи взимаме от алгонкинските племена, шауните и миамите. Търгуваме и с ирокезите-сенека… Досега въоръжени сблъсквания с индианци, слава богу, не сме имали. Но все пак не бива да се забравя печалната участ на жителите от Винсенс през време на въстанието на Понтиак. Тогава индианците превзели Винсенс с щурм и, както те се изразяват, „украсили поясите си със скалповете на бледоликите“.
— Отдавна ли е било това?
— Преди петнадесет години, в шестдесет и трета. Тогава индианският вожд Понтиак превзел всички английски фортове. Устоял само Детройт…