Аз му хвърлих малка златна монета и момчето веднага я извади от купчината медни и сребърни пари. След като стисна ловко със зъби монетата, то я пусна в джоба си и ме погледна. Маймунката седеше на рамото му, клетката беше оставена на земята, народът се разотиваше, а ние напрегнато се гледахме един друг. Аз познах моя пирейски преследвач с мулето, познах и маймунката от къщата на Каридас и веднага реших да не изпускам това малко човече. Като начало здраво го стиснах за ръката.
„Да не си се опитал пак да стреляш по мене с пищов, дяволче — прошепна х му аз, — не се мъчи да се изплъзнеш, защото ще вдигна на крак полицията. Слушай, приятелче, искам сериозно да си поговорим с тебе. Казвам се лейтенант Уент. Не се страхувай от мен, не мисля да те арестувам.“
При звука на гласа ми и името момчето малко се поободри и престана да се оглежда, за да се измъкне.
„Дай ми дума, че няма да избягаш — казах аз, — тогава ние с теб ще отидем в някоя кръчма и ще си по говорим.“
„Добре“ — примирително отговори моят пленник, настани маймуната в клетката и ние закрачихме по улицата.
Под сенника на едно открито кафене, сред свежа майска зеленина, седнахме на една масичка.
„Как се казваш?“ — запитах го аз.
„Луиджи.“
„Слушай, приятелю мой Луиджи, мога да те нарека, ако щеш, и маймунка, щом желаеш да криеш истинското си име, но като си намислил да лъжеш, прави го по-мело. И аз съм родом от Бълтън.“
Момчето побледня и сигурно би хукнало да бяга, ако не го бях стиснал силно за крака под масата.
„Стой! — заповядах аз властно. — въпросът се отнася до живота и смъртта на мои близки хора. Кажи ми направо: знаеш ли нещо за сеньора Естрела Луис и за малкия Диего?“
Хлапето намусено се втренчи в паничката и упорито мълчеше. Продължих да го убеждавам.
„Сигурно мислиш, че искам да напакостя на тези хора? Разбери, дошъл съм от Англия, за да ги спася от ръцете на убийци. Веднъж това ми се удаде в Пирея. Кажи ми: Диего и сеньора Естрела в Марсилия ли са сега? Трябва да ги отведа в Америка.“
Моят събеседник се бореше между чувството на недоверие и желанието да услужи на своите приятели. В мене се беше вече зародило подозрението, че момчето с маймунката, което е придружавало в Бълтън подпалвача на корабостроителницата, и моят събеседник са едно и също лице. Не е изключено Фернандо да е съобщил на своя млад помощник адреса на семейството на Бернардито… Реших да тръгна направо.
„Виж какво, Луиджи Маймунков или Луничаво носле: аз много добре знам кой си ти. Ти си беглец от училището на мистър Чейзуик, участвувал си в подпалването на корабостроителницата и се казваш Томас Бингъл. Маймунката те издава. Ако искаш, мога и тебе да отведа в Америка заедно с Диего. За тебе е опасно да останеш в Европа, където шарят агентите на Райланд. Ще ти помогна, макар че ти едва не ме застреля в двора на Каридасовата къща.“
Отначало Том започна да се върти на стола, като поглеждаше измъчено на разни страни. После съмненията му се разсеяха. Той мушна ожесточено вилицата в печеното, решил, че би могъл да запази сдържаността си за друг случай.
„Така е по-добре — казах аз засмян. — Сега води ме по-скоро при приятелите, докато шхуната «Успех» не се е върнала отново в Марсилия да ви търси.“
За останалото, господа, за нашата сърдечна среща със сеньора Естрела Луис, позволете да не разказвам. Вие сами прекрасно можете да си представите тази среща, а мене… не ме бива да разказвам трогателни неща… Ще кажа само едно, мистър Алфред Мърей: след всичко, което преживяха сеньора Естрела и момчето, аз бих желал да бъда сигурен, че миналото никога няма да се повтори и затова, мистър Алфред, не бива твърде да се осланяме на тукашния пущинак и откъснатостта от света. Грели има дълги ръце и той се бои от всички ни… Трябва и тук да не забравяме това!
— Ах, какво говорите. Едуард! — засмя се Алфред Мърей. — Дотук, до края на света, ничии дълги ръце не ще достигнат! Да забравим, приятели, преживените опасности. Но ние уморихме безбожно нашия разказвач. Емили! Време е да слезем в трапезарията и още веднъж да отпразнуваме радостната среща с приятелите!
6
Когато целият кръг слушатели на Уент се прехвърли долу, в уютната трапезария с веранда, беше вече нощ. През прозорците със спуснати муселинени пердета нахлуваше прохладният аромат на нощта, пеперуди се удряха в трептящия муселин, някакви нощни птици се обаждаха от гората. Всички насядаха около масата.