Другият елен избяга към чифлика. Група конници начело с лейди Елен се спуснаха след него. Спасявайки се от преследвачите си, еленът се втурна след едно овчо стадо. Овците изплашено се пръснаха настрани, малкото овчарче се замята между животните и попадна под копитата на разпенените коне на ловците. Сивият кон на виконтесата събори момчето, но ездачката мина край него в галоп, без дори да обърне внимание на това незначително препятствие. Изостаналият Патерсън се приближи със ситен тръст към своята група, когато ездачите вече се спешаваха около убития елен. В ръцете на милейди Патерсън забеляза димящ пищов, а животното, отхвърлило мъничката си глава и прехапало език, лежеше на окървавената трева.
В това време сър Фредрик се спусна по края на блатото след третия елен. Животното навлезе между опасни за конниците укрепителни колове край блатото и оплисканите с кал кучета изгубиха следите му. Внезапно изпод копитата скочи встрани изплашена червена лисица и цялата глутница се втурна да я гони. Само хрътката Лейди продължаваше да обикаля, търсейки еленовата следа. Най-сетне тя вдигна елена в ракитака край брега на блатистото езерце. Отхвърляйки пръски, раненият елен изскочи на мъха на отвъдния бряг, но Лейди отряза пътя на животното към гората. Виконтът пусна коня си в кариер и настигна елена, който беше вече съвсем измъчен от упоритата хрътка. Ловецът скочи от коня и удари елена с нож под лопатката.
Старшият ловен надзирател затръби отбой и общ сбор. Гончиите домъкваха на носилка телата на убитите животни до пътя, където всички трофеи бяха натоварени на една селска талига. Лейди Елен, както се разтъпкваше по края на гората, с точен изстрел на ловджийската си пушка уби един фазан, който беше изскочил изпод нозете й. Виконтесата предаде пушката и птицата на ловния надзирател, откъсна зелена вейка, мушна я в петелката си и като се метна на седлото, със ситен галоп се понесе срещу мъжа си. Сър Хенри Блентхил гледаше подире й с възхищение.
Ловът премина рядко успешно. Само една хрътка беше ударена от еленовите рога и накуцваше доста, един от гончиите се завърна у дома си с куршум в прасеца и сметеното от конете овчарче към обед умря от раните си. Но тези незначителни произшествия не помрачиха празника.
След веселия обед под сянката на старите липи, вече по здрач, върволица карети и яздитни коне напуснаха Ченсфилд. В ловджийския си кабинет виконтът лично следеше да бъде поставено на мястото му всичкото изчистено и смазано оръжие. Когато всичко беше прибрано и стъклените шкафове приеха обичайния си вид, камериерът доложи на виконта, че някакъв непознат младеж пита за него.
— Нарече се Едуард Мойнс, сър — добави слугата.
Господарят на Ченсфилд видя пред себе си млад човек на около деветнадесет години с лице, леко обсипано с лунички, със спокоен поглед на сивите очи и с дълги светли коси, сресани на път. Младежът беше облечен със синя моряшка куртка с изтъркани до блясък медни копчета. Износените обувки бяха твърде старателно изчистени, едрите, малко загрубели ръце носеха следи от работа с коравите кълчища на корабните въжета.
— Милорд — заговори посетителят, като гледаше без смущение стопанина на къщата, — изпраща ме от Бълтън мистър Лорн. Той ми каза да се явя лично пред вас, сър, затова извинете моята смелост.
— Ти се казваш Нед?
— Такова е наистина умалителното ми име, сър.
— Седни край огъня, Нед. Пеша ли дойде?
— Да, сър.
— В такъв случай, преди да говорим за работата, заеми се със студеното еленово месо. Ерик, прибор и бутилка рейнско!
Младият моряк прие предложението, без да се превзема и без престорено отказване; боравеше с вилицата и ножа свободно и виконтът се успокои относно неговите маниери.
— Сега, Нед, разкажи ми за себе си. Откъде си родом?
— Роден съм в Клепхан Грийн, който е на югозапад от Лондон. Баща ми, Арвид Мойнс, отначало имаше там малък магазин, после се разори и стана докер. Ние се прехвърлихме в Ист Енд, там беше по като за нашите възможности. Баща ми умря в болницата „Свети Вартоломей“ — падна от корабната стълба и се преби. Майка ми също умря. Тогава бях на четиринадесет години. Трябваше да изоставя ученето и да тръгна по море.
— А как попадна в Бълтън?
— Пътувах с кораб от Копенхаген, заболях на борда и лежах тука две седмици в „Свети Христофор“. През това време моят кораб заминал и ето че аз останах на пристанището. От последния кораб имам добра препоръка. Чух, милорд, че вие имате много добри кораби и бих се радвал да получа работа на един от тях.
— Какво умееш да работиш, Нед?
— Нищо особено, милорд.