— Ах, с този каменовъглен Крез? Неговото имение е недалеч от Доналд Корт.
— Да, и той дружи с Артър. Виждала ли си някога този дългокрак джентълмен с конски зъби?
— Виждах го в Доналд Корт, когато беше още юноша.
— Та ето какво, умнице моя, моля те, накарай го да се влюби в тебе, както направи с Блентхил, а ако можеш дори и още по-силно.
— Ти си изгубил ума си, Фреди! Ами че той е пет години по-лад от мен!
— Не пет, а десет, мила моя… Затова именно той няма да устои пред моята златна русалчица. Разбери неговите вкусове… Но, за бога, изплъзни се от тази история като змиорка. Най-малката непредпазливост, най-малкото петънце върху теб — всичко ще рухне! Нел, казвам ти открито: необходимо ми е да скарам Блентхил и Хартли до смърт и да отстраня и двамата от пътя си… Иначе аз няма да вляза в парламента, а ти, моя умнице, никога няма да станеш истинска милейди!
— О, господи, колко… сложно е всичко това, мой Фреди!
4
Тесният светлосив корпус с издигнат нос, ниска кърма и синкавата отсянка на платната правеха яхтата „Ели“ почти незабележима в морето на фона на облачното небе. Бълтънските моряци бяха свикнали с внезапната поява и също тъй внезапното изчезване на този мъничък кораб, който, едва вдигнал платна, развиваше още на рейда цели двадесет възли пълен ход и се скриваше в далнината подобно на морска птица. Вътрешната направа и цялата екипировка на яхтата радваха и най-взискателното око, превръщаха морското пътешествие в същински празник за пасажерите. Деветимата моряци, стюардът, капитан Робърт Тресъл и щурманът Хю Олберт биха могли да разкажат доста интересни неща за някои рейсове на „Ели“, но за съжаление те бяха хора неразговорливи!
На 11 август по пладне собственикът на яхтата предаде един плик за Карачиола на мистър Джозеф Лорн и се сбогува с него на борда на кораба. Те бяха застанали край малкия носов топ.
— Според мен на този морски гигант има премного кадифе и премалко оръжие… но, кълна се във всички попътни ветрове, черупката ти е наистина хубава! Скъпо би платил старият Бернардито за тази играчка, а, Джакомо?
— Само мъртъвци ти се въртят в главата, Джузепе. Прати ги по дяволите! Стигат ни засега грижите с живите… Благодаря ти за Нед! Ще направя от него истински моряк. А тебе те моля — не се заседявай на острова. Ако се наложи да се разправяш с черната паплач, бий я, както ти падне под ръка.
— Кажи ми, виконте, народът на яхтата ти изпечен ли е?
— Тресъл е командувал корвета. Олберт беше на шхуната „Успех“, отличен моряк. Всички са горели, потъвали, мирисали барут. Не е необходимо да се крие от тях товарът на Карачиола, всички те бяха участници в последната експедиция на Джефри Макрайл в Африка.
— за тебе, старче, е време да се попроветриш. Май че се готвеше да се посдърпаш с американците заради добрата стара Англия, а?
— Аз се готвя да се поборя заради парламентарното кресло с двама високоблагородни джентълмени… А за това ми е нужно много нещо, преди всичко — успех! Успех абсолютно във всичко и навред, за да чуват кралският двор, кралят и парламентът името на виконт Ченсфилд само в съчетание с думата „победа“. Негово величество кралят се отнесе доброжелателно към идеята ми да се колонизира новият остров. Ето защо там трябва по-скоро да се въведе ред. Ако скимне на морския министър да изпрати някаква комисия в моето губернаторство, тя трябва да намери там цветущи плантации, щастливи колонисти и техните благоденствуващи черни слуги. Моля те, Джузепе, вразуми тези невъзпитани негри и ги научи на добри маниери веднъж завинаги! След твоите уроци те ще станат меки като коприна. Тогава ти долети тук, а Карачиола отправи по-скоро за Синята долина… Джузепе, какъв е оня кораб там на рейда?
Военният транспортен кораб „Омега“. Тези дни се е върнал от Новия свят и скоро ще замине обратно. Обкръжен е с военна тайна толкова усърдно, че дори хлапетата от пристанището знаят закъде ще замине: пристанището Йорктаун.
— Кога вдига котва?
— Това е също военна тайна. Всички казват: след една седмица.
— Вече поглеждаш часовника си, Джузепе?
— Да, определих да се тръгне точно на обяд… Остани със здраве, Джакомо!
— А на теб наслука, старче!
Когато виконт Ченсфилд седна на седлото, двата малки кабестана с железни спирачки вече бяха изтеглили двете котви. Те увиснаха над миниатюрните червени клюзове, прилични на огнедишащите ноздри на чистокръвен бегач, и набраздената вода на пристанището се запени под форщевена. След четвърт час вимпелът с почиващия лъв, издигнат над сините платна, вече се загуби в облачната пелена.
Придружен от камериера си, виконтът се отправи към корабостроителницата, където на пристана стоеше „Окриленият“, подобно на ранен воин пред палатката на полеви лазарет. Виконтът поздрави капитан Блякууд, обеща да му издействува награда за доблестния бой с трите американски кораба и кимна ободрително на пленения французин мосю Шарл Льоглоа.