— Сър, този човек ви очаква вече цял час и казва, че непременно ще го приемете, щом узнаете каква работа го води при вас. Казва, че е от Единбург.
Адвокатът погледна часовника си. Очакваха го в девет, сега беше седем и половина. Тоалетът, подходящ за високотържествения случай, беше предварително приготвен от Франсис и сложен на дивана.
— Покани го — изръмжа той и непознатият влезе в кабинета. — С кого имам честта да говоря?
— Името ми е Филип. Аз служа при ескуайър мистър Нетер, собственик на имението „Тихият приют“ в Тренчбъри. Благоволете да получите това писъмце.
В Тренчбъри се намираше имението на престарелия бездетен чичо на Люси.
— Значи, вие не сте от Единбург?
— Съвсем не. Роден съм в Единбург, а служа в Тренчбъри. Писъмцето ще е от една особа…
При тези думи лакеят се ухили неприятно.
Ричард взе напарфюмирания розов плик, запечатан с етикетче във формата на летящо гълъбче. Като махна околовръстния ширит, акуратно залепен по трите страни на плика, адвокатът прочете следните редове:
„Мили мистър Ричард,
Тази бележка ще ви предаде Филип, слуга на моя чичо. Той е дошъл от Тренчбъри да ни вземе, защото горкият ни чичо умира. Ние с татко и мама трябва незабавно да заминем за там.
Ако вие, мили приятелю, пожелаете по-скоро да ни утешите в тази голяма скръб и да присъствувате при отварянето на завещанието, елате в Тренчбъри. Ние тръгнахме с наемна карета в седем часа; може би с лек екипаж вие ще ни настигнете. Ако решите да тръгнете (татко също ще ви бъде много задължен за помощта при проучването на книжата), вземете Филип със себе си.
Мистър Томпсън погледна със съжаление сложения на дивана параден костюм. Май че по-прилично ще е да пътува с всекидневно облекло… Той се обърна, бързо целуна подписа на мис Люси и скри писмото в пазвата си.
— Извикайте Флетчър! — викна той на слугата. — мама в къщи ли е?
— Мисис е на заседание на Благотворителния комитет. Тя заръча да изпратим конете да я вземат към девет часа. Флетчър, впрегнете в кабриолета двата коня тръгваме за Тренчбъри. Кажете на Доли да доведе мама с наемна карета и да й каже, че ме викат по бърза работа вън от града. Едва ли ще се върна по-рано от понеделник. Филип, вие без кон ли сте?
— Дойдох дотук с пощенския дилижанс. Ако позволите, ще се кача във вашия екипаж.
— Добре, можете да пътувате с мен. В какво състояние оставихте болния?
— Ох, вече в несвяст! Цялата му лява половина е безчувствена. Сигурно е предал вече богу дух, царство му небесно. Добър господар беше!
— Вярно ли е, че по вашите пътища върлуват разбойници?
— Съвсем вярно! Колко, прости ме, господи, се завъдиха такива селяци убийци по пътищата! Грабят, убиват господата! Именията палят!
— Умеете ли да боравите с оръжие, Филип?
— Тъй вярно, обучен съм. Случвало ми се е дори с пищов да стрелям…
Мистър Томпсън измъкна от прашния сандък под масата чифт стари ръждясали пищови, а иззад облегалото на дивана — шпага с медна дръжка. Още покойният мистър Уилям в дните на своята младост я запасваше на парадния си мундир. Острието беше леко подгънато и оръжието едва ли би внушило уважение на един уличен крадец. Адвокатът нахлузи на краката си топли обувки за кънки, подплатени с козина, загърна се в зимния си плащ, нахлупи на главата капишон и предложи на лакея от Тренчбъри да седне в екипажа. На излизане от кабинета лакеят хвърли в кошничката под масата на адвоката няколко смачкани късчета хартия.
Готвачката проследи с поглед от парадния вход отдалечаващия се екипаж, след което раздигна от масата прибора с недокоснатото ядене.
Очертанията на храстите и дърветата се разтапяха в синьосивата мъгла на зимната вечер. Падна първият снежец; колелата го превърнаха по пътя в кална каша, но в канавките и под храстите снежните петна се белееха върху тъмната заледена земя. Небето се изчисти от облаците и небесният ловец Орион с елмазения си меч на тризвездния пояс стоеше точно над върховете на дърветата.
Наближаваше полунощ, когато край брода през горския ручей спряха двама пътника. Цялото разстояние от покрайнините на Бълтън до този брод пътниците бяха изминали пеша и по пътя не се отбиха нито в една кръчма. Двамата бяха облечени с куртки и шапки на прости селяни, държаха в ръцете си тежки тояги, но помежду си разговаряха на езика на гражданите.
— Тук е, Уенсли — каза по-възрастният, като се оглеждаше на всички страни. — На цяла миля околовръст е гъста гора. Алекс е избрал хубаво местенце.
— Далече ли е оттук брегът на Келсекс? — запита другарят му. — Доста е тъмнично сега и човек не можела се ориентира в непознатата гора. Трябваше да дойдем, докато беше светло.