Сър Хенри Блентхил вложи в първия си натиск всичката сила на насъбралата се у него ненавист. Той беше четиридесетгодишен, на два пъти бе участвувал в сражения и още на младини беше стоял пред дулата на пищовите на известни дуелисти.
Шпагата му с тежка дръжка засвятка като мълния и граф Елсуик, който беше преживял на този свят почти два пъти по-малко от опитния си противник, започна да отстъпва. Острието на маркиза вече докосна гърдите му и кръв опръска дантелата на долната му риза.
Правилата на дуела разрешаваха на противниците да преустановят двубоя, но Хари Елсуик упорито отметна глава и отбивайки яростните удари, засегна с шпагата си рамото на своя враг. Злобата на сър Хенри нарасна още повече. Той ставаше непредвидлив.
— Испанското нападение! — дочу той гласа на чуждия секундант и отразявайки лъжливия пристъп, малко се подхлъзна на мъха.
В същата секунда граф Елсуик се заклати на дългите се крака, издаде напред цялото си тяло и острието на шпагата му прониза гърлото на противника.
Петнадесетгодишният Робърт Станфорд не издържа тази страшна гледка. Краката му се подкосиха и като подсечено дръвче той грохна на земята в тежък припадък.
Неочаквано за граф Елсуик, който, още не беше успял да си отдъхне, отстрани към него се приближи… собственият му секундант! Хари Елсуик отстъпи в недоумение, забелязал оголената шпага в ръката на французина.
— Защищавайте се, графе! — изсъска мосю Льоглоа. — кръвта на благородника Блентхил крещи за отмъщение!
— Вие сте си изгубили ума, господин Льоглоа! Погрижете се за вашия възпитаник. Бедното момче лежи в безсъзнание и трябва да го свестите… Та стойте, дявол да ви вземе!… Ах, вие въпреки това нападате? Тогава дръжте се мосю. И бог вижда, че аз не съм искал вашата смърт!
Французинът, който си спомняше известни инструкции, сметна момента за тяхното изпълнение най-удачен: единственият свидетел беше в несвяст, а Елсуик, обезсилен от предшествуващия двубой, едва ли беше способен на сериозна съпротива!…
Зазвънтяха отново кръстосаните шпаги, изпущайки искри; закипя нов двубой. Но французинът трябваше да се убеди, че беше подценил уморения си противник: не минаха и две минути и граф Елсуик рани бившия си секундант.
Раната не беше смъртоносна, но бликна обилна кръв. Понеже не знаеше тайните намерения на французина и приписваше неочакваното му нападение на обикновена разпаленост, Хари… пожали противника си и отмахна ръка! Именно това движение очакваше мосю Шарл Льоглоа… Шпагата му блесна и предателски се заби в гърдите на Хари Елсуик. Убитият рухна, но и французинът беше отслабнал от загубата на кръв; той направи няколко крачки встрани и падна безчувствен върху къдравия мъх.
Слънцето вече залязваше, когато една стара селянка, тръгнала да краде съчки в държавната гора, зачу жално конско цвилене и забеляза четирите породисти коне, привързани в подножието на хълма. Тя се приближи, погледна към ливадата и замря от изненада. Двама мъртъвци с шпаги във вкочанените ръце лежаха на мъха и снежинките тихо се стелеха върху окървавените дантели на копринените им ризи. По костюмите и шапките, захвърлени между храстите, се виждаха галуни, разкошни пера и украшения.
Редом с окървавените трупове лежеше в несвяст красив юноша, а малко по-далеч, паднал по очи на сухия мъх, тихо стенеше още един мъж, ранен в десния хълбок. Когато старицата се наведе над него, той отвори очи и прошепна:
— Изпрати, бабо, лекар и съобщи на тукашния граф и на епископа.
Един час по-късно на войнишка талига в замъка Шрусбъри бяха докарани труповете на двамата английски благородници и раненият французин мосю Шарл Льоглоа. Тук доведоха и бледния потресен юноша, който едва се държеше на нозе. Едновременно по трите пътища, излизащи от Шрусбъри, полетяха конни вестоносци.
Нерадостна вест носеха те в замъците Солейсхолм, Доналд Корт и Уолвсууд!
Мосю Льоглоа се оправи много скоро. Благодетелната медицина възстанови силите на екс капитана, за да го премести заедно с болничното му легло на подсъдимата скамейка. Делото се разглеждаше в Шрусбъри. В залата присъствуваха само няколко благородници от най-близките окръзи. Между тях беше и деветдесетгодишният маркиз, сър Джон Блентхил, който оплакваше сина си Хенри, чиито останки заеха във фамилната гробница мястото, което старецът беше приготвил за себе си. Показания относно подробностите по фаталния двубой даваха обвиняемият, французинът Льоглоа, и един свидетел — ханджия от Шрусбъри.