Леопард Грели разкопча мундира и жадно започна да вдишва влажния въздух. В тесния светлинен лъч се мяркаха огромни и мъхнати снежинки. Отвъд реката и далечната горичка тъмнееха верига хълмове. Там започваха земите на съседното имение — Уолвсууд…
И високо над веригата хълмове, право пред погледа на Джакомо Грели, сияеше в небето огромният торс на небесния ловец Орион, с елмазен меч на тризвездния си пояс.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
УРОЦИТЕ НА МИСТЪР О’ХИРИ
1
Закрил лицето си с капишона на плаща, Бернардито се промъкваше през горския гъсталак. Дъждът шибаше листата и разпенваше кафявата вода на ручеите. Старият корсар видя как гърбът на тичащото пред него куче, мокрейки се постепенно, бързо тъмнееше и се превръщаше от сивочервеникав почти в черен.
Всички пътечки на острова той познаваше така, че би могъл да ходи по най-опасните места с вързани очи. С лекотата на юноша прескачаше ручеите и стъпваше по плъзгавите камъни. Удобни цървули от щавена кожа, каквито си шият испанските пастири из планините, защищаваха нозете на Бернардито от тръни и бодили.
Криволичеща планинска пътека го изведе пред залива, обкръжен от всички страни с гъста гора. Иззад храстите старият корсар огледа залива, съвсем пуст и покрит с дребни |яростни вълни. Нисък, проточен стон на корабна камбана отново се разнесе над острова: зад каменните носове, образуващи входа за залива, се бореше срещу своята гибел неизвестен кораб.
Бернардито хукна по левия бряг. Вече съвсем се бе разви делило, но дъждовната завеса скриваше далечината. Карнеро пръв започна да се катери по стръмния склон на носа; ловецът подсвирна на кучето и го върза с ремък. Козината на Карнеро настръхна — кучето бе подушило наблизо чужди хора.
Островитянинът се изкачи на носа и погледна предпазливо иззад камъните. Дъждовните струи полегато прорязваха хоризонта. В морето, сред разпенените талази, се люлееха корабни мачти. Дъхът на стария капитан замря от вълнение. Вятърът тресеше конопените въжета на голите рей, прилични на почернели кръстове… Два кораба се бореха с бурята във водите на пустинния остров.
Бернардито определи на око, че двете шхуни са сравнително скоро построени, но са оставили зад себе си не една хиляда мили. И двата кораба се люлееха високо над водата, полуизтритата червена черта на ватерлинията непрестанно се мяркаше над вълните; значи, трюмовете на корабите бяха празни или пък съдържаха лек товар. Корсарят извади от джоба си разтегателния далекоглед и разчете надписа над форщевена на по-близката шхуна: „Доротея. Пристанище Бълтън“.
Разстоянието до тази шхуна не надхвърляше два кабелтови; вторият кораб, с малко по-голяма водоизместимост, смътно се очертаваше през проливния дъжд по-надясно и по-далеч. Двата кораба се бяха впили с котвите си в морското дъно и се обаждаха един на друг посредством ударите на корабните камбани и сигналните тръби. На капитанското мостче и на палубата на по-близката шхуна старият корсар различи хора с пелерини и зюйдвестки.
— „Доротея“, „Бълтън“ — промърмори Бернардито. — май че ще е кораб на Грели. Бълтън е неговата резиденция, а Доротея е името на любимата му… Не ръмжи, Карнеро, и не се зъби: Леопарда трябва да се напада мълком, мигновено и веднага да се улови с мъртва хватка!… Вижда се, че капитаните му знаят за протока в залива. Ала тукашните ветрове май не познават, иначе биха се държали по-далече от скалите. Котвените вериги няма да издържат, да не се казвам Едноокия Бернардито! Аха, Карнеро, опитват се да пуснат лодка, за да изследват протока… Едва ли ще им се удаде!
Носовата лодка, спусната от наклонените подпори, влезе във водата с кърмата си и мигновено се обърна. Вълната я запокити о борда и лодката отиде на дъното, като загуби всичките си напречни седалища.
Есенната буря се усилваше. Котвените вериги с металическо скърцане се триеха о клюзовете. Когато висок талаз издигна шхуната на гребена си, една от трите вериги се скъса и шхуната се обърна с борда си към брега. На мостчето капитанът яростно разтърсваше юмруци. Шепа дежурни моряци изтичаха към носовия кабестан. Сред екипажа Бернардито различи шестима полуголи негри и някакъв брадат моряк, гол до кръста, с почти шоколаден цвят на кожата. Една жена, загърната с бяло наметало, прилично на арабски бурнус, стоеше не средата на кораба.