— Не, аз едва тук разбрах, че на вашия борд е имало двамина бели от загиналата експедиция на „Свети Антоан“. Защо не ги показахте на Карачиола в Капщад, мистър О’Хири?
— Разбирате ли, Уилсън, самият аз ги открих едва по пътя от Капщад за насам. Спомняте ли си как товарехме в Заира? Нощ, суматоха… „Доротея“ прие около двеста мъже за острова и всички жени с дребосъка. Тези двама при товаренето се били мушнали между чернокожите; през цялото време са се криели в трюма сред най-гъстата тълпа. В Капщад ние не престояхме и едно денонощие, а по пътя за насам, когато моряците започнаха да закачат черните красавици, измъкнаха на палубата французойката. Тогава и нейният спътник се показа. Дотогава и двамата омотавали лицата си с парцали. Оказа се, че са попаднали в плен у негрите и са прекарали четири години сред племената на Конго. Заедно с негрите и те попаднаха в наши ръце. Тя се нарече Марта Сабу, а той — Франсоа Пише. Този Франсоа, Пише и шестима здрави негри аз накарах да работят горе; той е ловък моряк, знае всички онези неразбираеми негърски езици и научи негрите да работят с платната. Ние нямахме достатъчно моряци. А жената бях решил да запазя за себе си. Тя е била милосърдна сестра в болничната каюта на „Свети Антоан“. Красива особа, но… с характер, проклетница! В коя и да е част на света биха се намерили купувачи за нея. Надявах се да взема за нея добри пари. Хятчинсън развали всичко с тази авария!
— Ами тези ваши моряци негри… напуснаха ли ви, мистър О’Хири?
— Да, напуснаха ме, дявол да го вземе! Заедно с французите. Хятчинсън стреля, ама струва ми се, че не ги улучи.
— Тази несполука на мистър Хятчинсън навярно ще трябва да коригираме, след като ги заловим — рече замислено Уилсън с пресипналия си глас. — мистър Райланд не обича излишни свидетели.
— Ако са живи и двамата, французинът ще бъде полезен в плантацията като преводач. Трудно ще избяга оттук. Е, а пък ако свърне насам някой чужд кораб, тогава този мосю Франсоа… ще си получи порцията. Обаче затова трябва най-първо да го върнем.
Оге Йензен потъна в своите спомени. Припомни си една не много отдавнашна пролет, пътуването към Атина, прикритото заливче, шхуната на Каридас и лодката с малкия син на онзи човек, чийто гроб се намира на този остров… Той, Оге Йензен, стреля от лодката по онези хора, защото така му беше заповядал Карачиола… Някой извика по лодката… После се появи лейтенант Уент с гемията… Неуспешно излезе всичко тогава…
В каютата се втурна боцманът на „Доротея“.
— Залови ли бегълците, Браун? — подигравателно запита О’Хири.
— Още не — пробуча боцманът със смирен тон. — но в гората намерих една къщурка. По всичко се вижда, че обитателите й са я напуснали само преди няколко часа. Докато оглеждахме къщичката, в двора се втурна едно черно куче с парче връв на шията. Ние го заловихме и доведохме с нас.
— Значи, островчето е обитаемо, джентълмени? — с недоумение запита О’Хири.
Йензен излезе на палубата. Ненадейно всички, които бяха в каютата, дочуха от палубата радостен кучи лай и възгласите на Йензен:
— Нерон, Нерон!
Черното куче на неизвестните островитяни скимтеше и се умилкваше около датчанина.
— Та това е нашият стар Нерон, кучето от „Орион“! То се загуби тогава при разкопаването. Нерон, кучи сине, значи, ти си станал островитянин! И зверовете не са те изяли!
— Мистър Хятчинсън и мистър О’Хири — каза Браун, — мисля, че тази напусната къщурка ще ви хареса за жилище. На „Глория“ ще бъде твърде тясно за всички ни.
В пълна тишина, под потръпващите звезди се изкачваха нагоре по клисурата групичката пътници. Пред тях тичаше кучето. Подире му вървеше Антонио Чени, опипвайки пътя с тояга. Капитан Бернардито носеше безчувствената жена на ръце. Шестимата голи негри завършваха шествието.
— Добре сте запомнили този път по клисурата, Антонио — подхвърли Бернардито.
— Как не, сеньор. Ние с мистър Фред всеки ден минавахме по тази пътека при разкопаването на вашата пещера. Като че ли всичко това беше вчера, а ето минаха вече почти шест години… Кажете ми сеньор, Чарли помни ли още майка си?
— Антонио, той забрави миналото. Детето не помни баща си. А известна смътна представа за майката аз създадох отново в детския му ум. Запазих в неговата памет образа на „дойката Доротея“ и научих момченцето да го свързва с понятието „мама“. Аз отдавна бях намислил да върна момченцето на неговата майка, ако само се измъкнех оттук жив…