Но при едно условие: да не се открива на Грели тайната на спасяването на детенцето. Това момче ми е изпратено от самата съдба, за да завърша една отдавна набелязана цел. Майката няма да бъде пречка за мен, ако тя не открие на Леопарда тайната ми.
Те започнаха да се изкачват мълчаливо по каменливата горска пътечка. Ниско над клисурата висеше нащърбеният месец. Скоро гората свърши. Отдясно тъмнееше планинска ливада, обрасла с висока трева. Далече долу, отразявайки се във водите на залива, блестяха светлините на „Глория“. Бернардито седна с товара си на ствола на повалено дърво. Главата на жената лежеше на рамото му.
— Гребнете вода от извора, трябва да свестим сестра ви. Тя е съвсем без сили. Колко тежък, продължителен припадък!
Доротея отвори очи, видя звездите, мрака и приведените над нея глави на Антонио и Бернардито. Щом съзнанието й се възвърна, тя се вкопчи в ръцете, които я подкрепяха. От устните й започнаха да се ронят несвързани думи, глухи като стон:
— Къде ме доведохте? Вие пак ме лъжете. Него го няма! Кажете ми истината: живо ли е моето момченце? Къде е Чарли?
Бернардито отново вдигна жената. Сега тя се блъскаше и трепереше в ръцете му.
— Успокойте се, сеньора Доротея! — нълнението на жената смути Бернардито. Дори най-близките приятели сега не биха узнали гласа на своя суров капитан. — ще няколко минути и ще видите своето момченце, пораснало и здраво. Едно малко пътешествие под земята — ще бъдем у дома. Вашето момче ми стана като собствен син. Аз никога не съм имал деца, сеньора!
Крачещият напред Антонио рязко спря.
— Стойте! — възкликна той. — Дороти, синьор капитанът не знае, че той има син!
От изненада Бернардито се препъна и едва не изпусна своя товар.
— За какво говори брат ви, сеньора? Какво означават думите ви, Антонио?
— Капитане, може би аз напразно заговорих за това в една такава минута, но на мене много добре ми е известно, че в Пирея живее вашата майка, синьора Естрела Луис, със своя внук Диего Луис ел Гора. Той сега е… на десет години. Родил се е в Пирея през есента на 1768 година. Майка му… виж ти, неприятност! Паметта ми изневерява… Едно такова звучно гръцко име… Казваше се…
— Зое… — подсказа му Бернардито.
— Да, да, Зое! Тя не е вече жива, капитане… Спи в гръцките гробища на Атина. Зое е умряла при раждането на вашия син, малкия Диего, когато вие сте били вече на този остров. На доня Естрела отдавна са разказали за вашата гибел, но тя не вярва, очаква ви и разказва на малкия Диего за вашите стари подвизи. Всичко това аз научих в Ливорно през лятото на седемдесет и четвърта година. Запомних дори адреса на синьора Естрела: Пирея, Атинския път, предградието, къщата на търговеца Каридас.
— Търговецът Каридас ли? Георги? Моят марсов моряк от „Перла“? Някога аз му подарих моята стара шхуна „Лъчезарна“. Дали не е същият онзи Каридас?
— Капитане! Всичко, което сега ви разказах, аз чух в Ливорно от юнгата на шхуната „Лъчезарна“ Томас Бингъл. Това момче е приятел на вашия малък син. Доня Естрела разказвала на двете момчета за капитан Бернардито.
— Диего Луис ел Гора! — Бавно произнесе старият корсар, вслушвайки се в тези думи. — синът на моята Зое! С нея се разделихме през Декември 1767 година… О, небе! Ти си по-щедро с милости, отколкото можех да очаквам! С какви планини от съкровища трябва да ти се отплатя за тази новина, момко?… Не бойте се, сеньора, това не е пропаст, а само вход в една скрита пещера. Дръжте се за врата ми, аз ще ви пренеса по коритото на един подземен ручей. Тук е тъмно като в гробница, но по-нататък зад завоя гори факел.
Гласът на Бернардито вече кънтеше под сводовете на тунела. Един след друг негрите боязливо навлизаха в черната паст на подземието.
Корабен фенер осветяваше сводовете на скривалището. Дълбоко безмълвие цареше в подземните коридори и тунела. Само потокът слабо ромолеше на дъното. Дупката в стената, някога пробита от капитан Бернардито, беше закрита отвътре с вълча кожа.
Момчето се ослушваше в звънката тишина, която цареше в подземието. В скривалището беше светло и топло. Бернардито отдавна беше приготвил това тайно убежище в случай, че внезапно пристигнат враговете. Стените и подът на пещерата постлаха с кожи. В един ъгъл имаше купчина одеяла. В огнището, направено от камъни, тлееха дървени въглища и едва забележимият пушек навлизаше в тунела и подземните ходове. В друг ъгъл беше струпан запас от дървени въглища и суха като барут вършина. Над огъня кипеше в котле настойка от сушени ароматни треви; тази напитка заменяше на островитяните кафето и чая. Припасите бяха поместени в ниши, издълбани в плочестата леска. Тук се намираше и оръжието, пренесено от къщичката.