Двете жени бързо се отдалечиха. Един час по-късно към същата камара довлече връзка клони висок, мускулест африканец. Той се заседя за малко време около камарата, изправи се и като стрелна минаващия надзирател с проницателен поглед, отново отиде на края на площадката, където с всеки изминат час дърветата и храстите оредяваха.
Около два часа преди залез слънце към брега на залива се приближи отряд моряци. Той се връщаше от претърсването на гората. Начело на отряда крачеше мистър Ървин Сайръс О’Хири. Мнозина негри зарязаха работата, гледайки с тревога приближаващите се бели. Бичовете на надзирателите заплющяха още по-често, на площадката се вдигна врява и глъч.
— Умирете тоя черен добитък! — никна О’Хири.
Той се приближи до изкопа за сградата, където негрите изриваха камъни и разчистваха пръстта. Тук се разпореждаше старшият корабен дърводелец на „Доротея“, който обичаше да се хвали с опита си „да управлява“ роби в американските плантации.
— Защо работата върви така бавно, Търлей? — недоволно го запита О’Хири.
— Вашите негри са глупави, лениви и изнежени. Вие сте ги разпуснали, мистър О’Хири — беше отговорът.
— Защото не умеете да учите негрите! — закрещя О’Хири. Той грабна бича от надзирателя и скочи в изкопа. Търнокопите и лопатите се замяркаха по-бързо. — Кой от тях днес е мързелувал, Търлей?
И без да бърза, със зловещо лице, той се приближи до веригата мъже, пръсната по дължината на изкопа.
— Ей онзи — бързо посочи Търлей първия попаднал му пред очите клетник.
Той смяташе за излишно да се мъчи да разпознава чернокожите, всички му се струваха, че имат едно и също лице.
О’Хири шибна с камшика негъра по гърба. Ударът, както се изразяваха роботърговците, беше направен „с изтегляне“. Мигновено върху черната кожа набъбна червена бразда, а робът се приведе още по-ниско и продължи усърдно да работи с лоста. Това го спаси. Изморен от скитането из гората на острова О’Хири захвърли камшика, като пощади покорния роб. Той не знаеше, че младият вожд на баконго днес беше заповядал на мъжете от племето си да бъдат търпеливи… до вечерта!
Освен това мистър О’Хири днес беше в добродушно настроение. Наистина бегълците още не бяха заловени, но моряците вече бяха претършували половината от острова и намериха много следи от островитяните: стара, порутена колиба на една миля от езерото пътека в бамбуковите гъсталаци, пепел от ловджийски огън край ручея… Групата на Йензен още не се беше върнала. Може би тя вече води изловените бегълци и жителите на острова? Но главната причина за добродушието му беше друга… Ровейки небрежно пясъка край ручея, О’Хири откри по космите на ръката си мъничко, но доста тежко жълто зрънце: на острова имаше злато и… за сега само той, мистър Ървин Сайръс О’Хири, знаеше това!
Роботърговецът плесна с ръце. Урикон вече тичаше към него през площадката като куче, което е познало господаря си.
— Кажи на тези говеда, Урикон, че трябва да се стараят. Тука ще стане плантация. Те ще се научат да работят, да обработват земята. Ако работят усърдно, ще им дам богата храна. Те трябва да ценят доброто държане към тях. Аз ни кога не изтезавам току тъй. Наказвам само бегълците и мързеливците. А на добрите негри ще дам тютюн за дъвчене. Кой иска тютюн?
О’Хири бръкна в джоба си и извади наченат пакет с черен евтин тютюн, който беше любима дъвка на моряците през часовете на дежурство. Няколко черни ръце плахо се протегнаха за тютюна.
„Доверчиви като мънички деца!“ — помисли си горестно Антонио, следейки отвратителната сцена.
— А, не, така няма да ви дам тютюна! Ето вижте, оставям този пакет на земята. Тука вие трябва да изкопаете изкоп за сградата. Сега сте тъкмо две групи. Пакетът слагам на средата. Дълбайте, копайте! Който пръв прокопае канавка до това място и успее да достигне пакета с ръка, той ще го получи. Разбрахте ли, черни мутри?
Антонио с болка наблюдаваше как възрастни, силни мъже се втурнаха в изкопа. Нито един бич не изплющя във въздуха. Каменистият склон се топеше като снежна буца под пролетно слънце. Измъчените роби дишаха тежко, хрипливо. Накрай една черна ръка грабна желания пакет. Обезсиленият негър, щастливият притежател на съкровището, излезе, олюлявайки се, от изкопа и като откъсна едно парче от черния тютюн, мушна го под бузата си. В същия миг двама яки надзиратели туареги затулиха щастливеца от погледите на О’Хири и Търлей. Третият надзирател с ритник повали негъра на земята и замахна с тоягата. Пакетът падна от ръката на негъра, надзирателите си го поделиха в една секунда и се пръснаха, като енергично движеха железните си челюсти.