— Продължавай, татко — каза младият вожд. — ти си приятел на черния народ. Всеки твой съвет ще бъде закон за хората от баконго.
— Нека сега хората, които бяха преплували неразумно на кораба, да се качат в лодките и да се върнат на брега. Заповядай на бойците да разрушат лагера и да си построят колиби за живеене, същите, каквито сте си правели в родината. А утре ще започнем да работим: поправянето на кораба не бива да се отлага.
— Гледай натам, татко! — извика внезапно Майни-Мфуму, като показваше към клисурата.
Там, над гората, се възземаше отблясък на пожар. Неговата червена светлина се смесваше с лъчите на зората. Гореше къщичката на островитяните.
По склона на планината, между горските гъсталаци, се спускаше по пътеката отряд бойци. Пред веригата вървеше Нгуру с чувал на рамо. Жените на брега поздравиха отряда с гръмки радостни викове.
Трите тежки лодки на „Глория“ вече бяха докарали на брега негрите от кораба. В лъчите на изгряващия ден черните хора с настървение разрушаваха куличките, изтръгваха коловете от стобора, чупеха вратата и навесите. Майни-Мфуму съобщи на капитана, че във водата нощните плувци бяха срещнали и удавили неколцина моряци, опитали се да се спасят с плуване. Но и негрите дадоха не малко жертви: няколко десетки се удавиха и станаха плячка на морските хищници.
Отрядът на Нгуру се приближи до водата. Черният великан седна в лодката и хвърли в нея своя чувал. Нгуру беше леко ранен с пищовен куршум през прозореца на колибата. Бернардито го посрещна при стълбата на „Глория“ и погледна въпросително тежкия чувал. Черният воин тържествено изтърси чувала и от него изтрополяха на палубата десетина глави… Новият капитан на „Глория“ извърна глава и за голямо разочарование на Нгуру, който възнамеряваше да изложи тези трофеи пред всички, заповяда да изхвърлят чувала през борда.
Когато чувалът с цялото му съдържание потъна в бездната, Бернардито погледна многозначително Антонио и каза с въздишка:
— Както изглежда, тези калпави негри не са могли да оценят доброто държание на мистър О’Хири, поучителните му уроци и пакета тютюн!
6
Дните на пещерното заточение на Доротея и Чарлз свършиха. Но колко необикновени бяха тези тревожни дни, прекарани в полумрака, озарявай от червената жарава на тлеещите въглени!
Момчето, приучено от своя възпитател на сурова сдържаност, не познаваше ласката. Скъпата дума „мама“ то произнасяше отначало плахо и срамежливо, сякаш преодоляваше някаква огромна вътрешна съпротива, изпитвайки смущение и дори страх. После това мина, мина бързо: преголям запас от душевна топлота и страстна нежност имаше у майката. Вълшебната дума все по-често и по-често излиташе от устните на Чарлз.
Доротея не засегна, не нарани детската срамежливост на сина си, защото самата тя носеше в себе си това чувство. Не с думи, а с очи говореше, избликваше навън нейната любов. От наблюдателните майчини очи не убягна нито една дреболия. Те веднага видяха, че синът беше израснал в грижливи, умни ръце. След първите изблици на майчина страст жената намери в себе си сили да победи ревността към възпитателя на нейния син и почти не нарушаваше привичния начин на живот на момчето. Между момчето и стария Бернардито тя зае някаква своя особена позиция — не искаше нищо друго освен да не я разделят от детето. В редки часове, когато Бернардито идваше в пещерата и отпращаше момчето с някаква поръка, в очите на жената се появяваше израз на птица, пред чийто поглед ловец измъква птиченцата й от гнездото. И старият корсар се стараеше колкото се може по-рядко да прибягва до услугите на малкия си помощник.
Бернардито забеляза, че нито един съд, нито един предмет в пещерата не са разместени, а само са много старателно изчистени и покрити. Всички дрехи на капитана, окачени на колчета по стените бяха изкърпени и изсушени. За него и за Антонио жената уши удобни кожени обувки, докато на нозете на Чарли все още се мъдреха грубоватите изделия на самия капитан. Бернардито забелязваше всичко това и веднъж, в онзи напрегнат час, когато наблюдаваха от дървото лагера на робите, неочаквано за Антонио той рече като на себе си:
— Рядка жена е тая Доротея Чени, а Джакомо е просто едно магаре без мозък …
Антонио се обърна учудено към своя спътник, но той вече гризеше сухо стръкче и разглеждаше съсредоточено спусъка на пищова си.
Оставайки насаме с Чарлз, Доротея се мъчеше да надвие тревогата си за изхода на боевете на острова и за съдбата на брата си. С чистия си глас тя тихичко му пееше детски негърски песнички, шиеше и кърпеше дрехи, а момчето лежеше на кожата до майка си и я гледаше. То се мъчеше да си припомни нещо отдавнашно и смътно; сякаш възстановявайки в паметта си сънища, виждаше някаква зелена ливада около голяма къща с две кули… След това всичко се разливаше, в паметта му възникваха страшните приказки на Бернардито и то започваше да ги преразказва на майка си. Всички приказки преразказа момчето: за съкровищата в пещерите, за нощните сражения на пиратските кораби, за страшния Едноок дявол и за студените страни на северните крале, за рицари и злодеи.