Оказа се, че и майката знае много от тях, знае дори приказката за коварния Леопард, но самата тя не я разказва, а за Леопарда не поиска и да слуша. Тя знаеше други приказки — за черни хора край една голяма река, за техните страшни богове и отмъстителни жреци, за вождове със златни обръчи на челото и за прославени черни бойци в дълги тесни ладии с високи носове, плъзгащи се по широки речни води. Тя разказваше за жирафи, антилопи и хипопотами, за лъвове и огромни костенурки, за чудните птици и за белия слон, комуто се молят жреците на баконго… Ручеят в тунела ромолеше и шепотът му се смесваше с гласа на майката, момчето заспиваше, сложило глава на коленете й. Топли длани предпазливо докосваха лицето му. Негърската песничка дълго още звучеше… Гласът се отдалечаваше все повече и повече, разтапяше се в светла синева и накрай съвсем се губеше в сънното небитие… Да, щастливи бяха тези дълги часове, прекарани в пещерния полумрак!
Бернардито водеше Доротея и Чарлз към залива. Вече нямаше защо да се промъкват крадешком, да се крият и да шепнат. Звънливото гласче на момчето ехтеше из гората. То тичаше напред, а Бернардито помагаше на Доротея да прескача повалените дървета и каменистите насипи. Тя беше облечена в странна, необикновена дреха. Бернардито й беше донесъл от капитанската каюта на „Глория“ няколко сини копринени завеси — единствената лека тъкан, която му беше попаднала под ръка. От тях Доротея си уши нещо подобно на бурнус, какъвто носят жените на някои африкански народи. Обу се като древна спартанка със сандали, които сама си беше направила, закрепи косите си с костен гребен, загърна се в своя бурнус и излезе на слънчевата светлина заедно със сина си и високия моряк. Години наред Бернардито беше пазил своята триъгълна шапка и старата си моряшка камизола за подобно тържествено излизане.
По пътя за залива Доротея му разказа, че мистър Фред е отстъпил на Чарлз родовото си имение и титлата, а той самият под името Алфред Мърей е заминал за Америка. Благодарение на тези обстоятелства Грели беше станал господар на Ченсфилд.
— Значи, пред нас сега потичва негова светлост законният виконт Ченсфилд? — рече замислено Бернардито. — ред е постъпил разумно. Той е спечелил време, спасил е жената и е излязъл невредим от ноктите на Леопарда. Мнимата гибел на детето тогава развърза ръцете на Грели.
— Не искам да си спомням за него — тихо промълви Доротея.
Пред пътниците се откри просторният залив с изсечените участъци от гората. Тук кипеше работа. Строяха се колиби, бащите на семействата събираха близките си и сирачетата под стрехите на новите жилища. „Глория“ стоеше до самия бряг и имаше доста жалък вид. Синята огледална повърхност на залива отразяваше почернелия корпус, изпочупените мачти, рухналото капитанско мостче и сплетените въжа. Капитанът и неговата спътница бяха посрещнати с радостни приветствия. Антонио им махаше с шапка от корабния борд. При тази високотържествена обстановка Бернардито, Доротея и Чарлз стъпиха на палубата на „Глория“.
— Нашата стара къщичка изгоря — каза Бернардито. — окато се ремонтира корабът, вие ще трябва да поживеете в палатка на брега, сеньора.
— Капитан Бернардито… — рече да заговори Антонио и изведнъж млъкна под предупреждаващия поглед на моряка: капитанът беше помолил да не го наричат пред момчето с истинското му име.
Мъх беше покрил надгробния надпис на скалата и Чарлз не знаеше за неговото съществуване; а името на момчето капитанът започна да произнася едва напоследък, когато вече не рискуваше да събуди с думата „Чарлз“ спомени от миналото…
Но укорният поглед, който капитанът хвърли на изчервилия се Антонио, закъсня! Момчето рязко се обърна и втренчено загледа „чичо Тоби“.
— Чарли — произнесе неуверено старият моряк — помниш ли, ти ми беше обещал да не се страхуваш, ако едноокият капитан дойде на острова?
— Помня — отговори момчето — не се страхувам от него. Знаеш ли, чичо Тоби, аз отдавна съм се досетил, че ти ми разказваше за себе си, но не исках да ти го кажа. Мамо, нашият чичо Тоби е самият Едноок дявол, разбираш ли, мамо?