— Да, мой мили сеньорито, ти вече проникна в моята тайна. Ами знаеш ли, че старият Бернардито си има малък син?
— Зная! — радостно извика момчето и се хвърли на шията на капитана — татко, ти защо толкова дълго време криеше това от мен?
Бернардито се отдръпна много смутен. Той никак не очакваше, че момчето така неправилно ще изтълкува думите му. А Чарлз, притиснат до гърдите му, говореше припряно и объркано:
— Аз всичко разбрах, татко, отдавна всичко съм раз брал! Хората те мразят и те смятат за злодей. Затова ти мълчеше и криеше от мен истината.
Гласът на момчето трепереше. Сълзите му капеха върху старата камизола на Бернардито. Капитанът го притискаше силно в прегръдките си и не смееше да произнесе ни дума. Той търсеше с очи Доротея и погледът на единственото му око изразяваше мъка и страдание. Антонио се наведе към сестра си и нещо бързо зашепна на ухото й. Жената погледна решително капитана в лицето и с очи му каза, че не бива да разубеждава детето…
…Един час по-късно, когато момчето, след като се наигра по кораба, вече помагаше на Антонио да сменят превръзките на тежко ранения и обгорен Карнеро, Бернардито се яви в капитанската каюта, за да се обясни с Доротея. Застана пред нея тържествен и изпънат, закопчал всички копчета на дрехата си.
— Сеньора — започна той след малка пауза, — момчето е развито не за годините си и е много умно. То много добре разбира, че съпругът, жената и тяхното дете представляват нещо единно, сиреч семейство. Вие и вашият брат пожелах те да поддържаме спасителната измама, която така ощастливи момчето. Това ви налага и занапред да играете тази роля… Трудно ми е да произнеса необходимата дума, защото зная възрастта си…
Доротея вдигна към капитана печалните си очи.
— Синьор, аз съм съвсем проста самотна жена, скъсала с човека, който, присмивайки се над моята простота, ме наричаше своя жена. На моята ли незначителна особа се пада ролята на жена на човек с толкова гръмка слава като вашата? Знам, че занапред ви очакват нови подвизи. Дори мнимата роля на ваша съпруга е премного отговорна за мен, макар че, разбира се, аз бих желала да бъда достойна за нея.
Бернардито тихо коленичи и почтително поднесе ръката й към устните си.
— А мога ли да се надявам, с товара на всичко преживяно върху плещите си, да заслужа в бъдеще вашата любов, сеньора?
— Тя ви принадлежи от оня миг, когато видях сина си такъв, какъвто сте го възлитали вие, дон Бернардито.
— Но някъде в света расте още едно момче без майка, Доротея. Моя кръв тече в жилите му. То е винаги в опасност, врагове са изпращали убийци при шестгодишното дете. Ако небето се смили над него и ми го върне, ще можете ли вие… без предубеждение да приласкаете това полусираче?
— Дали ще мога? Казвам ви от все сърце, синьор, че бих била горда и щастлива да спечеля любовта на вашия син. Кълна ви се, не бих правила разлика между Чарлз и Диего.
— Да бъде благословен часът на срещата ми с тебе, прекрасна сеньора! Бъдете благословени, ветре и море, довели кораба до скалите на тази земя!… Ти си права: ръцете ми са още силни и годни за битки. Едва ли съдбата ще ми отреди още толкова години, че да успеят те да се състарят и обезсилят. Но през целия наш живот, до последния си дъх ще те нося на ръце, Доротея!
Те излязоха на палубата. Скалистия връх се извишаваше в небето. В дълбоките му пукнатини още лежеше неразтопен сняг, но склоновете бяха тъмни и в слънчевите лъчи преливаха многоцветните отсенки на камъните. Морските бръчки искряха, сякаш хиляди късчета кристал бяха пръснати из водата. Момчето с устрем се хвърли в бурнуса на майката.
— На драго сърце бих поскитала из острова — каза жената.
Те слязоха от лодката и се отправиха към планината. Момчето ту тичаше напред по познатите му пътечки, ту се връщаше при възрастните. Бернардито разказваше на спътницата си за трудните години на отшелничество, за суровите лишения и многогодишната борба с природата. Доротея се учудваше на богатия опит на Бернардито.
От подножието на Скалистия връх тримата наблюдаваха захождащото слънце. Върху пурпурната коприна на залеза огромният златен диск, пресечен от линията на хоризонта, потъна в морето. Водата и облаците се сляха. Небето заприлича на пламтящо море, а морето — на огнени небеса. И един приказно прекрасен зелен лъч, последният лъч на залеза, ярък и неповторим, се мярна и скри в тъмнеещия небосклон.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“
1
Знойното майско пладне беше мъчително дълго. Безпощадното слънце сякаш не искаше да напусне небосвода. Палубите на два три кораба, хвърлили котва във външния рейд на Капщад, бяха съвсем безлюдни; екипажите им се намираха на брега или търсеха убежище от жегата в долните трюмни помещения.