Синьор Джовани Карачиола, напет мъжага с лека тънка риза и небесносини панталони, пристегнати под колената с панделки, лежеше в един стол люлка. Брезентеният навес над палубата на шхуната защищаваше синьора от силните слънчеви лъчи; негър с махало от щраусови пера му служеше като живо ветрило и почиващият синьор дремеше, изнурен от жегата и от двете чаши вино. От време на време той поотваряше очи и се любуваше на сребърните токи на своите обувки. Елегантните люде на Бълтън има да подражават на фасона на тези възхитителни токи — изделие на изкусен негърски майстор!.
До слуха на Карачиола достигаха само умиротворяващи звуци: бръмченето на насекомите под навеса, тихото плискане зад борда и неуловимо нежното шумолене на ветрилото. Мислите му течаха бавно и лениво, както се и полага да текат мислите на един порядъчен джентълмен в следобедните часове. Неотдавна синьорът беше прехвърлил четиридесетте и мисълта за приближаващата старост, която по-рано никога не бе го тревожила, започна от време на време да го спохожда. Къде ли, на какви ли кръстопътища ще се промъкне към него старческата немощ? Колко нули най-сетне има той по банковата сметка, за да се отнасят спътниците на наближаващата старост с необходимата почит към всяко негово пожелание? Тези сънни мисли отведоха джентълмена още по-далеч и в края на краищата с неприятна яснота му представиха часа на бъдещата среща с костеливата синьора. Карачиола се понамръщи, отвори очи и посегна за табакерата. Със свистене той смръкна „джентълменска щипка емфие“, оглушително кихна, изтри сълзата и окончателно се освободи от дрямката.
„Трябва с време да се натрупат пари!“ — такъв беше главният и окончателен извод от всички размисли на синьор Карачиола, капитан на шхуната „Успех“ и ръководител на експедицията на трите кораба на Грели в Конго.
Би било неблагодарност от страна на капитана да се оплаква от съдбата. Небесните феи бяха подарили на Карачиола външност, на която би завидял всеки оперен тенор, а земните феи не оставаха към него равнодушни. Той например едва ли би достигнал при лъжевиконта такъв висок пост, ако не беше застъпничеството на Елен. Настойчивостта на съпругата има желаното въздействие върху виконта: той прости на своя агент пирейския неуспех и му повери командния мост на най-обрата от трите шхуни заедно с ръководенето на цялата експедиция. Ала в експедицията положението на синьора се оказа малко затруднено. Американският ирландец О’Хири беше много по-опитен от своя началник в лова на негри; капитаните Уилсън и Хятчинсън бяха по-добри моряци; най-сетне репутацията на таен шпионин на мистър Райланд и на неуморим доносник здраво се затвърди върху младия капитан и внушавайки страх, не увеличаваше симпатиите към синьора дори измежду екипажите на роботърговските шхуни… Въпреки дългогодишната си служба у виконта Джовани Карачиола и досега прекрачваше прага на ловния кабинет в Ченсфилд с неприятно чувство на стеснение и неувереност. И мисълта да се върне в този кабинет с доклад за неуспех беше по-страшна от всички опасности.
Синьор капитанът имаше приятни обноски и не беше лишен от остроумие. Езикът му, както се полагаше на едно доверено лице на сър Фредрик, твърде ловко служеше на синьора, за да прикрива собствените му мисли. Опитността на Джовани в преструването и лъжата беше веднага достойно оценена от неговия патрон при запознаването му с младия италианец. Това запознанство стана на бълтънското пристанище, където двадесет и три годишният помощник щурман Карачиола беше принуден да напусне кораба си заради нищо и никакво, заради една проста кесия: капитанът на кораба намери много голямо сходство между кесията, която беше загубил, и онази, която Джовани извади от джоба си. В резултат от последвалия конфликт корабът отплува, като остави помощник щурмана на бълтънския бряг. Направените справки задоволиха мистър Уудро Крейг, който скоро след това представи синьора на своя висок покровител… И оттогава за недоучилия се щурман не беше вече нужно да проявява разсеяност спрямо чуждите кесии, да прави колекции с чужди тоалетни принадлежности или да се разделя през тезгяха на кръчмата с шарфа и жилетката си, ако жаждата му ставаше непреодолима.
През целия си живот Карачиола едва ли беше прелистил стотина печатни страници, но затова пък охотно слушаше страшните разкази на моряците, където трезвата истина се примесваше с цветисти измислици както водата с ракията в шотландското тоди. Тези разкази подхранваха въображението на Карачиола и обогатяваха неговия опит.