Най-после лодката глухо се чукна о борда, някой бързо спусна стълба и веднага пак се отдръпна в сянка. Карачиола привърза лодката към стълбата, вдигна от дъното своя чувал и се изкачи с него на палубата. Той беше разбрал вече, че това е непознат кораб и няма нищо общо с яхтата на Джозеф Лорн.
— Синьор Бернардито, вижте чудеса! Дошъл ни е на гости самият Джовани Карачиола — прошепна Антонио.
Бернардито скръцна със зъби и лицето му пребледня от ненавист.
Пристигналият остави чувала с парите на палубата и сега се оглеждаше с безкрайно учудване.
— Ей, кой е тук, обади се! — никна той високо. — дежурен, какъв е този кораб? Дявол да го вземе, къде отиде морякът от стълбата? — гробна тишина цареше на борда. Само вълните шумяха при форщевена. Луната светеше право в очите. Най-после от капитанското мостче безшумно започна да слиза някакво същество, голямо, бяло, с пламтящи очи. Дъхът на Карачиола секна. Той измъкна пищова, но като си спомни, че не беше успял да го напълни, хвърли безполезното оръжие на палубата. Тракването на пистолета о дъските на пода беше единственият звук, който отговори на капитана на „Успех“. Призракът в бяло вече вървеше по палубата с протегнати напред ръце, сякаш искаше да затвори Карачиола в страшните си обятия.
Обхванат от неизразим ужас, италианецът отстъпи назад и изведнъж почувствува, че зад него са се появили и други някакви сенки. Той се обърна… От глъбините на мъртвите си очни кухини бяха втренчили в него червените си зеници няколко скелета с бели савани. А пред тези скелети стоеше неподвижно високо привидение — оряк със старомодна триъгълна шапка, с превръзка на окото и дълга шпага в ръка. Устните на страшния призрак се разтвориха. Проехтя глух глас, приличащ на звука на пукната гробищна камбана:
— Добре дошъл на кораба на мъртвите, Джовани Карачиола! Отдавна търся случай да се срещна с теб. Припомни си малкото заливче в Пирея, детеубиецо!
— Духът на Бернардито! — прошепна Карачиола и губейки съзнание, грохна на палубата…
…Той не усети как го пренесоха в трюмния карцер. Корабът вече лавираше между рифовете; Бернардито сам го направляваше между скалите. „Страшните призраци“ безшумно и ловко се плъзгаха по рейте и корабът предпазливо се приближи до мястото, където преди един час още се виждаше разбитият кораб. Сега само мачтите и вирнатата кърма с надпис „Успех Бълтън“ стърчеше сред островърхите камъни, прилични на счупени зъби на някакъв великан. Една полупотопена лодка се удряше о кърмата.
— Синьор, може би там има още някои живи хора? — прошепна Антонио.
— Там няма живи хора, Антонио, иначе лодката не би останала на мястото си. Иди да разбереш свестил ли се е онзи негодник в трюма.
Внезапно някъде на дъното на корабния трюм се разнесе креслив истеричен смях, подобен на нощен вик на хиена. Антонио трепна. С поглед Бернардито го изпрати долу. Самият той не можеше да напусне капитанското мостче. Слънцето се издигаше в мъглата, вятърът гонеше високите вълни, които с устрем се хвърляха върху подводните камъни. Корабът минаваше през най-опасното място.
След половин час Антонио се върна на мостчето.
— Синьор — каза той тихо, — Карачиола е полудял.
Болният бълнуваше несвързано. Припадъците на буйна ярост се сменяха с цели часове мълчалива съсредоточеност. Карачиола замираше на колене в един ъгъл, престояваше с часове неподвижно и изпадаше в полусънно вцепенение. Бернардито заповяда да не го пущат навън от карцера.
Към обяд корабът премина опасните скали и опънал всички платна, полетя като птица на северозапад, гонен от попътен вятър. Антонио смени капитана на мостчето.
— Приберете сега цялата тая дяволщина, но я дръжте в пълна готовност. Тя има да ни върши още добра работа — разпореди се Бернардито. — през това време аз ще се зае ма с лекуването на този болен! Необходимо ми е с негова помощ да си изясня някои неща.
Негрите прибраха от рейте парцалите и завивките със светещото вещество, оставиха в трюмовете белите си одежди, празните тикви с очни отвърстия, маските, костите и другите ужасяващи атрибути. Платнищата със зловещото име на кораба и пристанището също бяха свалени от носа и кърмата. На гафела се изви английско знаме.
Карачиола се кикотеше и беснееше в трюма. Свъсил вежди, Бернардито извика магьосника Нганга и поиска да донесат в карцера лед и вода. Освен стария магьосник никой друг не узна подробностите от мрачната сцена, която се разигра в корабния трюм. Едва на залез слънце негрите отново видяха на мостчето капитан Бернардито. Тъпчейки лулата си, той погледна поусмихнат двамата си млади помощници Нгуру и Антонио.