— Аз си имам свои наСтрува да изтръгвам признания дори от умопобъркани — проговори той. — старият пират в расо отец Симон на времето си ми беше разказвал за своите братя, севилските доминиканци… Сега техният опит ми послужи… Вече зная главното. Шхуната „Успех“ е била празна, като не се смята екипажът, удавен от Карачиола, за да укрие във водата следите на някои свои машинации, извършени в Капщад. Негрите той продал на собственици на диамантени мини. Пари те са тук, в този чувал. Назова имената на собствениците на мините. Яхтата принадлежи на Грели. Джузепе Лорано или както сега се нарича Джозеф Лорн, я кара към острова. Капитанът се нарича Тресъл. Не им завиждам, приятели!… Моят син и майка ми са живи и са се заселили заедно с Мърей и Уент в някаква си Синя долина, намираща се в долното течение на Охайо. Грели възложил на Карачиола да убие колонистите на долината, но едва ли на сеньора ще се представи подходящ за това случай! Обаче ние трябва дяволски да бързаме, защото Грели вече е изпратил в долината половин дузина убийци, които очакват своя главатар — сеньор Карачиола. Ние имаме извънредно малко време! Трябва пътем да направим една визита на африканските диамантени крале, а след това да отведем в домовете им в Конго нашите негри; кълна се в прабаба си, черните юнаци заслужиха това! А после ще заминем за Америка… Не скърби, приятелю мой Нгуру, и не завиждай на Тоопи, който отвежда у дома своята Нгава. Може би там на рудника ще имаме късмет да избавим от неволя и твоята черноока Лаони! А сега, Антонио, слез долу и отвори карцера. Пусни негодника на палубата. Може би той ще ни избави от труда да го обесим на рея.
Не бяха минали и пет минути от връщането на Антонио на мостчето, когато отдолу долетя странен шум. Разчорлен, страшен, Карачиола изскочи на палубата по долни дрехи, целите на парцали. Неговите трескави резки движения приличаха на скокове на голяма гола маймуна. Той забеляза моряците негри и нещо смислено, прилично на страх, се появи в пламтящия му поглед. Карачиола постоя една минута, сякаш в размисъл, след това ловко се преметна върху дъските на пода, закикоти се и като подскочи, започна с маймунска бързина да се катери по бизан мачтата. Един от моряците запълзя след него. На височина тридесет фута Карачиола застана на края на рея, вдигна заплашително юмрук към негъра, подви колена и с рев се хвърли в морето. Високият гребен на вълната скри давещия се. Антонио се залови за кормилото.
— Може би все пак трябва да го потърсим? — прошепна той несмело.
Зад кърмата бавно се търкаляха водните хълмове, зааленели от лъчите на залязващото слънце.
— Ей сега ще го намерят — хладнокръвно отвърна Бернардито.
Той извади лулата от устата си и посочи с мундщука триъгълната перка на една акула, която се мярна сред разпенените талази.
В котиджа на мистър Брендън завършваха последните приготовления за празнуване рождения ден на мис Ирена. Всички служещи в кантората се събраха в дома на господаря.
Минхер ван Арденфройден изпрати тук, за да бъдат в услуга, своята нова камериерка, негърката Лаони, и лакея Хамилкар. Мис Ирена намери, че Лаони е много мила в европейските дрехи. През време на молитвата, когато никой не обръщаше внимание на Лаони, тя се приближи до тоалетната масичка, грабна едно малко фарфорово слонче и го мушна в пазвата си. Мис Ирена забеляза това. Тя повика Хамилкар, единствения човек, който можеше как да е да се разбере с Лаони, и с негова помощ подхвърли крадлата на строг разпит.
— Защо взе слона, Лаони?
Изплашена, негърката клекна и притисна своето съкровище под блузата към гърдите си. Хамилкар я накара да отговори на господарката.
— Тя казва, че нейният годеник Нгуру е велик ловец на слонове. Белият слон ще й донесе щастие.
Мис Ирена махна с ръка и остави засега талисмана на изплашената Лаони. И мис тази вечер получи един талисман като подарък и мащабът на щастието, което той й носеше, беше точно измерен в карати.
На празничната трапеза минхер ван Арденфройден стана с чаша вино в ръка. Изготвената от него празнична реч трябваше да послужи като образец на изящен хумор. В момента, когато започна тази блестяща реч, Хамилкар вкара във вестибюла някакъв нов гост с плащ и моряшка камизола. Без да се съблича, гостът отстрани негъра и сложи ръка на бравата на вратата, която водеше за трапезарията, отдето долиташе гласът на минхер.
— Ние живеем, господа — лееше мислите си той в изтънчено холандско остроумие, — гореща страна, където крокодилите са повече от джентълмените…
— …и където крокодилите отлично запълват недостига на джентълмени — прозвуча металически глас.