— Ако негрите наистина са въстанали, могат да ни обстрелват в протока и да ни отрежат излаза от залива — каза Лорн.
— Но Заливът на корсаря е единственото място на острова, подходящо за престой на кораб — забеляза Тресъл. — не мисля, че там ще ни заплашва някаква опасност. Островът изглежда съвсем безлюден. Никъде не се вижда светлинна.
— Ето това именно не ми харесва. Заедно с екипажите на двете шхуни тук сега трябва да има повече от седемстотин души. Ще дочакаме зората.
Скоро сивите очертания на каменните носове станаха по-ясни; далнината се разшири, луната помръкна и утринният вятър измени посоката си. Той погна над острова ниски буреносни облаци. Вдясно от каменния нос те видяха останките на разбита шхуна. Джозеф Лорн разпозна кърмата на „Доротея“.
— Дълго щеше да чака Карачиола в Капщад завръщането на корабите! — извика Лорн. — Картината се изяснява. Станало е корабокрушение. Предположението, че негрите са се разбунтували, по всичко изглежда, отпада. Вкарайте кораба в залива, капитане!
Послушен на кормилото, корабът навлезе в устието на протока. Тук между високите скалисти брегове още цареше утринен здрач. Яхтата бавно се придвижваше по фарватера и благополучно достигна завоя наляво. На това място корабът едва не се блъсна в препречващия дънер, който оставяше само един тесен ръкав отдясно под самите брегови скали. Кормчията едва успя да завие и яхтата се оказа почти притисната до брега, над който на височина от около тридесет фута висеше каменна издатина.
Оттласквайки се с канджи от скалата, моряците предпазливо прекараха кораба през неудобното място. Яхтата вече излизаше от тесния ръкав, когато стоящият на капитанското мостче Лорн изведнъж усети силен тласък. Килът на яхтата се закачи за риболовната мрежа, прикрепена към полупотопения дънер. Преди още Лорн да предупреди Тресъл, мрежата се изпъна и бавно издърпа дънера настрана. В същия миг някъде отгоре се раздаде глух взрив, скалата на брега се обви в барутен дим и надвисналата каменна издатина рухна надолу. Разтърсвайки кораба от кила до върховете на мачтите, скалата заедно с цяла лавина дребни камъни се стовари върху кърмата. Подът на палубата беше разтрошен с такава сила, че оцелелите краища на дъските изхвърчаха нагоре заедно с изтръгнатите болтове. Задната част на корпуса на яхтата се спука като орехова черупка, стисната в клещи; водата нахлу в кърмовата дупка, разтроши преградите и „Ели“ потъна във водата до фалшборда. От страшния тласък в кърмата корабът полетя напред. Преди още екипажът да е успял да спусне лодка, яхтата тихо полегна на дъното. На крайбрежната плитчина вече не беше дълбоко, но всички моряци се оказаха до шия във водата, а лодката, закачена на макарата и покрита със запасно платно, се залюшка по вълните. Почти гмуркайки се, моряците освободиха лодката, прехвърлиха се в нея и след като напуснаха кораба, стигнаха до плитчината. Шест крокодила проявиха признаци на любопитство, като видяха лодката почти до себе си. През плитчината можеше да се излезе на брега само като се мине покрай техните челюсти, ето защо беше решено с лодката да пресекат залива в диагонал до отвъдния бряг. Капанът в пролива показа, че островът се намира във властта на коварен и опасен враг.
Олберт, щурманът на „Ели“, свит на кърмата, всяка секунда очакваше или залп в гърба, или появяването на лодки с врагове. Той отдавна се чудеше на лекомислието, с което Лорн тръгна на този рейс. Яхтата бе излязла от Капщад в понеделник. Заедно с Лорн екипажът наброяваше тринадесет души. Рейсът продължи след страшното нощно появяване на „Летящият холандец“, въпреки че Олберт беше посъветвал да се върнат. И какво би могло сега да се очаква при едно такова пренебрежение спрямо тъй явни прокоби?
Царящата наоколо тишина действуваше подтискащо. Зад всяко дърво сякаш се криеше зъл неприятел. Островът изглеждаше обезлюден; но съвсем ясно беше, че врагът се е притаил и стои нащрек.
Моряците приготвиха ножовете си и докараха лодката до брега. Джозеф Лорн стъпи на пясъчната ивица. Пред него се издигаше девствена гъста гора. Той се обърна към моряците, даде команда и пръв изтича към гъсталаците, като очакваше изстрели. Привеждайки се към земята, екипажът бързаше след него.
Единствено птиците нарушаваха горското безмълвие. В далечината ясно се виждаше островният вулкан. Той пушеше — по всичко изглеждаше, че беше единственото димящо огнище.
Промъквайки се покрай брега през бодливия храсталак, моряците достигнаха разчистения участък от гората. Тук се виждаха няколко десетки плетени къщурки и колиби. Вляво стърчаха скелетите на две постройки, по-нататък се извишаваха камари трупи, останки от дъсчени възвишения и грамадни купища вършина.