— Селището е необитаемо — тихо проговори Джозеф Лорн.
— По какво съдите? — полюбопитствува Тресъл.
— Вгледайте се и сам ще видите.
Тресъл забеляза, че много птици се разхождаха безпрепятствено сред постройките и прелитаха от стряха на стряха. Никой не безпокоеше пернатите в това безлюдно селище.
— Прав сте. Но започва да вали. Дали да потърсим убежище в селището? Там е по-лесно и за отбраняване в случай на неочаквано нападение.
Най-близката до брега колиба, най-просторната, се издигаше на открито на едно малко възвишение. Тя изглеждаше най-удобна за отбрана. Ято диви гълъби шумно излитна изпод нозете на моряците, когато те се приближиха до тази колиба. Лорн надзърна вътре. Голямата колиба беше празна, край огнището с отдавна застинала пепел имаше нацепени дърва. Моряците запалиха огън. Дъждът вече барабанеше по покрива.
— Но къде се е дянала „Глория“? В залива я няма. Може би се е разбила в подводните скали? Ала къде е екипажът на „Доротея“? Мигар всички са загинали?
Накрая Лорн не можа да издържи подтискащата тишина. Той сложи ръцете си пред устата като рупор:
— Е-хей, О’Хири! Хятчинсън! Ало, Уилсън! Къде пропаднахте, по дяволите? Е-хей!
Сега вече целият екипаж на „Ели“, следвайки примера на Лорн, проточено завика „ало“ и „ехей“ на различни гласове.
Само шумоленето на дърветата и ромонът на дъждовните струи бяха отговорът на тези викове.
— Чума да го смете тоя остров! — промърмори пресипналият Лорн.
Той постави двама часови, заповяда на корабния готвач да потърси някакви провизии в най-близките колиби и заедно с Тресъл и Олберт тръгна да изследва селището.
— Колибите са негърски — каза той на своите спътници. — но взривът при входа на залива е европейско изобретение. Възможно е тук да се крият и някакви бели островитяни. Но дяволски е тихо. Това действува на нервите, сакраменто!
Колибите се издигаха на двадесет тридесет ярда една от друга. Моряците надзърнаха в една, във втора… Всички бяха празни.
Изведнъж Олберт хвана Лорн за ръкава:
— Какво значи това, мистър Лорн? Май че в гората се появи дим! И ей там над онази колиба също се извива струйка дим!
Те се запромъкваха предпазливо покрай постройките и стоборите на селището. Сега поне ще срещнат живи същества! Лорн повдигна рогозката, прикриваща входа на ниската колиба, над която моряците бяха забелязали дим. В колибата цареше полумрак. Разтревожените моряци не обърнаха внимание на странната неприятна миризма. За фосфора, който се възпламенява, оставен на въздуха, те не си спомниха, сега не им беше до химия…
Покривът на хижата беше паянтов, отгоре падаха дъждовни капки, но в огнището мъждукаше синкаво пламъче. Пред огнището… четири скелета кладяха огън! Привели голите си черепи, те като че ли раздухваха главните. Единият от скелетите беше застинал в неподвижна поза с наръч клони в костеливите ръце, но… краищата на клоните тлееха в синкав пламък. Скелетите се грееха край огъня!
Олберт изскочи като попарен от колибата и с вик на ужас се втурна между постройките. Преодолявайки страха си, Тресъл грабна една цепеница и я запрати в странната компания край огнището. Двата скелета се разпаднаха със сух трясък, един от черепите се търколи до нозете на Лорн. Напущайки колибата, той го ритна с проклятие.
Внезапно оглушителен грохот разтърси цялото крайбрежие на залива и като бич шибна напрегнатите нерви на Лорн. Той изтича навън и видя черен облак пръст, излитаща към небето от мястото на колибата, в която се бяха приютили моряците. През димната завеса Лорн успя да забележи как Олберт, преди да стигне до колибата, падна по гръб, отхвърлен от силната въздушна струя.
Лорн изтича заедно с Тресъл към мястото на взрива. Зашеметен, Олберт вече се изправяше на краката си и се озърташе като обезумял на всички страни. На мястото на колибата се чернееше дълбока яма. Наоколо се валяха отломки, изровени камъни и деветте мъртви моряци на „Ели“. Случайно избягна гибелта само корабният готвач, който беше напуснал колибата точно преди взрива, за да търси наблизо провизии.
Четиримата почти обезоръжени мъже, гладни, обзети от ужас и обкръжени с тайнствени опасности, решиха да напуснат селището на мъртвите.
Отдавна забелязаният от Олберт огън в гората се разгаряше все по-ярко. Над дърветата бавно като утринна заря се разливаше алено зарево.
Готвачът и Олберт излязоха на една пътека, Лорн и Тресъл вървяха след тях. Пътечката криволичеше между гъсти шубраци и отвеждаше навътре в гората.