— Къде е сега той?
— В полунощ ще бъде на брега при Дяволския камък.
— И ти си решил да възложиш замисленото на него?
— Виждаш ли, капитане, на един от, нас, смятам на Франк, ще не ще, се налага сам да поработи, но трябва да има помощник от колонистите: ще можем върху него да стоварим всичко, ако… нещо се разкрие преждевременно. Енох е единственият момък, на когото може да се разчита. Още през лятото той ни предупреждаваше за връзките на Мърей с противника. Тези дни заплашваше да заколи Дик Милс. А днес направо ми рече, че е съгласен да рискува всичко, само и само да се добере до французката госпожица.
— Значи, работата върви добре! Линс, забеляза ли ти в коя стая оставиха Планинския орел?
— Разбира се, иначе не бих напуснал фермата на Мърей. Стаята е удобна. Под прозорците има балкон. Прозоречната рамка е двукрила и още не е закована за през зимата.
— Хайде на добър час! Операцията се възлага на теб, Франк. Помощник ще ти бъде Енох Легерзен. А вие, мистър Шелтън, незабавно пратете едно отделение за залавяне на онези ловци, които идват насам с индианците мохавки. Щом ги заловят, бъдете готови за събитията.
В шестостенната градинска беседка, отрупана със сняг, беше тъмно. През заледените стъкла, върху кръглата маса падаше слаб сноп лунна светлина. В ъгъла на извита градинска пейка се беше наместил Дик с годеницата си. Нощта беше влажна и ветровита. От запад се задаваха облаци и краят им вече досягаше белезникавата луна.
Камила топло се притискаше до гърдите на годеника си; страните й ухаеха на хелиотроп, а дъхът й намирисваше слабо на вино. Внезапно по близката пътека се дочу леко скърцане по снега и нечий тих глас произнесе: „Време е!“
Две фигури се мярнаха покрай беседката и се скриха по посока на дома.
— Кои може да са? — прошепна Дик. — али да предупредим господарите ти, Камила?
Девойката се изтръгна из здравите ръце на своя годеник и скочи от мястото си, готова да запищи от страх. Ала като съобрази, че по този начин би издала своята нощна разходка, Камила се ограничи с това, че прилепи стиснатите си пръсти към устните и уплашено клекна край вратата на беседката, като правеше знаци на Дик да последва примера й.
Но времената бяха тревожни, поведението на неизвестните в градината изглеждаше подозрително и храбрият моряк тръгна към изхода.
— Остани тук, Камила, аз ще тръгна след онези. Стой тихо, ще се върна, щом видя какво замислят.
— Да остана тук сама? — изскимтя Камила. — Ти си загубил ума си! Ох, Дик, по-добре да тръгнем заедно!
Те се измъкнаха предпазливо от беседката. Черните храсти и преспите прикриваха провиращата се двойка. Тъмният силует на къщата вече беше на около петдесетина крачки. Дик забеляза, че през прозореца на ъгловата стая зад тюленото перде се мярна слаба светлина. Трепкащото пламъче на свещ освети тавана и горната част на стените на стаята. Двете крила на прозореца зееха широко отворени… Всички останали прозорци на къщата бяха плътно затворени, със спуснати пердета, а някои дори бяха защитени с капаци. След няколко мига пламъчето угасна, тюленото перде се люшна и нечия тъмна фигура тромаво се измъкна през прозореца. След нея последва втора…
Вторият внимателно оправи пердето и предпазливо затвори прозореца. Двамата нощни пришълци минаха крадешком през терасата до заледения каменен водосток, скочиха от него и тръгнаха по оная пътечка, където между снежните преспи се бяха притаили Дик и Камила. В този миг луната отново се показа иззад облаците и в един от гостите Дик разпозна Франк Вилърс, който неотдавна беше дезертирал при Бърнс от отряда на Кларк.
Когато вторият човек се изравни с пряспата, Камила трескаво се вкопчи в ръката на годеника си; пред нея по пътечката се мярна позната фигура. Това беше неотдавнашният кандидат за ръката й — Енох Легерзен, човек мрачен, зъл и същевременно много набожен. Камила се страхуваше от Енох още от първия миг на запознанството им и само вроденото кокетство й беше попречило веднага да отхвърли ухажванията на мистър Легерзен. Франк Вилърс и Енох Легерзен бързо се скриха навътре в градината.
— Позна ли втория? — прошепна Дик.
— Мили, те навярно са идвали да ме отвлекат. Вторият беше Енох Легерзен. Колко е страшно, Дик!