По хлътналите бузи на Меджерсън изби руменина. Със страшно усилие той привдигна ранената си ръка.
— Възмездието иде! — никна хрипливо той.
И някои от войниците неволно се обърнаха при жеста на осъдения. В този миг четворките коне с топовете вече започнаха да се разгъват. По-малко от половин миля ги отделяше от форта. Фигурките на артилеристите скачаха на земята от препускащите коне.
С ръка, вдигнала кърпата, капитан Бърнс също се обърна и погледна през реката.
— Какво е това? Нима е детройтският отряд? О, сатана, дяволски прилича на опълчението на подполковник Кларк! Рота, огън! — чужд глас изрева капитанът.
Раздаде се разреден залп, сякаш грах заваля по тенекия; дори половината от войниците не изпразниха пушките си. След това гръмнаха още няколко единични изстрела: това бяха Гримълс, Уенсли и Линс, които изтръгнаха пушките от ръцете на войниците и стреляха бързешком. Един след друг осъдените паднаха върху снега. Редиците на драгуните се объркаха. Бърнс със сабя в ръка тичаше по края на рова.
— Гарнизон, след мен! — крещеше той диво. — Бойна тревога! Артилеристи, при оръдията!
Блъскайки се един друг, войниците се втурнаха към портата; няколко човека паднаха в рова и правеха напразни усилия да се измъкнат от дълбокия сняг. При вратите вече заскърцаха макарите на подвижния мост, но механизмът беше заял. Лейтенант Шелтън нещо крещеше, разтърсвайки пищова си. Първият снаряд със свистене прелетя през оградата. Дружно „ура“ се разнесе откъм долината. Гарнизонът на Бърнс не беше още успял да се скрие в крепостта, когато доброволците на подполковник Кларк атакуваха форта от четири страни. Те форсираха реката по леда и по гърбовете на отстъпващите се втурнаха през портите. Войниците хвърляха пушките и се предаваха. За пет минути гарнизонът беше обезоръжен и фортът се оказа в ръцете на въстаниците.
Капитан Бърнс мълчаливо подаде на командира на отряда сабята си. Високият черноок подполковник Кларк с изтъркан мундир и вехта перука презрително настъпи тази сабя с ботуша си. Като остави своя помощник да се разпорежда, подполковникът излезе зад стобора, където лежаха по очи облените в кръв тела. Няколко доброволци им сваляха оковите от краката.
Дик Милс още дишаше. Кръв бликаше от пробитото му рамо, кракът му беше ранен, но сърцето биеше. Военният лекар нареди веднага да бъде отнесен в лазарет. Останалите бяха мъртви. Подполковникът свали шапка, постоя една минута, въздъхна и тръгна да оглежда крепостта. В горния блокхауз седяха арестуваните командири на форта. При появата на подполковника петимата мъже станаха от местата си. Капитан Бърнс назова имената на лейтенант Шелтън, сержантите Линс и Вилърс, капралите Гримълс и Уенсли. Остана седнал само един тромав войник с тъпо отекло лице. Мундирът му беше тесен и се беше цепнал на гърба.
— Кой е този? — запита подполковникът.
— Войникът Енох Легерзен, наказан за пиянство — побърза да обясни Бърнс.
— Затворете ги всички в карцера, където бяха задържани пленниците, убити от тях — разпореди се подполковникът и продължи своя обход.
В същия блокхауз той с учудване дочу женски плач зад вратата на склада на каптенармуса.
— Нима във форта е имало жени? — полюбопитствува Кларк. — защо тази особа я държат заключена? Доведете я.
Пред подполковника застана Камила Льоблан. През горещи сълзи, объркано и припряно, тя разказа на подполковника всички произшествия от последните дни. Тя вече знаеше от каптенармуса за разстрела на осъдените и се дърпаше надолу, да зърне тялото на своя годеник. Подполковникът ласкаво я утеши и нареди да я отведат в лазарета. Военният лекар изваждаше куршума от крака на Милс.
— Ще живее — каза лекарят. — Още ще повоюва.
Около два часа след като отрядът на доброволците от армията на Вашингтон овладя форта при Синята долина, в стаята на блокхауза, отредена за Камила Льоблан, влезе, като се привеждаше под горната греда на вратата, един висок непознат мъж. Коланът на шпагата му пристягаше тъмната камизола със старомодна кройка, на високите му ботуши звънтяха шпори; барета с перо вместо перука и шапка прикриваше белите коси на непознатия. Плащът му, леко отметнат върху рамото и посипан със сняг, шумолеше и се развяваше като широк ямурлук на планинец.
Под втренчения, немигащ поглед на беловласия непознат Камила се обърка и веднага стана на крака. Дясното му око блестеше с жив, младежки пламък, лявото беше странно неподвижно. Той учтиво се поклони на смутената девойка и с жест я покани да заеме предишното си място на дървената пейка.