— Преди малко подполковник Кларк ми разказа вашата история, мадмоазел. — непознатият говореше френски с испански акцент. — аз съм стар приятел на мистър Мърей и, слава богу, дойдох навреме тук при решителните събития. Успях да се добера до форта Масек и да се присъединя към отряда на Кларк. Вчера през нощта ние завзехме с щурм форта Винсенс, като го отнехме от детройтските войници на губернатор Хамилтън. Врагът е разбит поголовно и отстъпи към форта Маями. Походът на Кларк беше безпримерен и денят на падането на форта Винсенс — 4 февруари 1779 година — ще влезе в историята на войната за независимостта на Американските щати. Подполковникът трябва незабавно да се завърне във Винсенс. Той ми възложи да спася пленниците на Синята долина от ръцете на измамените индианци. Моля ви, мадмоазел, да ми разкажете подробно всичко, което е станало в дома на Мърей през онази ужасна нощ.
Непознатият говореше спокойно и властно. И Камила, без да скрива нищо, разказа за фаталната вечер във фермата на Мърей и за приключенията в градината след угощението. Човекът я слушаше мълчаливо, ободрително кимаше, задаваше въпроси, като си играеше с дръжката на шпагата.
Непознатият вече стоеше на вратата, готов да се сбогува, когато в коридора се зачуха бързи стъпки и един млад доброволец рязко бутна вратата.
— Извинете ме! — младият човек се смути, като забеляза женската фигура в стаята. — трябва незабавно да ви кажа няколко думи, синьор Чембей.
— Камила се вгледа в лицето на влезлия и радостно ахна:
— Боже мой, вие ли сте, мосю Чени! Антонио, миличък, скъпи Антонио! Всички ви смятахме отдавна загинал!
Младият човек с поразителна бързина й засвидетелствува с две целувки истинността на своята персона. След това се обърна към високия непознат:
— Синьор, комендантът на форта и още шестима арестувани са избягали от крепостния арест! Оказа се, че там, под натрупаната слама, имало капак за таен подземен проход… Той извежда в рова точно на онова място, където сутринта се бяха строили войниците. В края на прохода има чугунена врата. Ние я намерихме заключена. Значи, ключовете са били у арестуваните. Използувайки суматохата, те са избягали незабелязано. Карнеро хвана следите им чак на брега.
— Навярно те ще се опитат да се доберат до лагера на индианците, своите съюзници. Ние трябва да ги настигнем. Къде са моите спътници онондаги Дългата ръка и Бързият елен?
— Те очакват вашите разпореждания, синьор Чембей.
— ека да вземат коне и да тръгнат по следите на бегълците, като ни оставят знаци… Ти, Антонио, приготви моята негърска четворка. Намерете всичко, което наредих, не забравяйте да вземете и рупора… След половин час трябва да напуснем долината и да настигнем нашите индианци. Бързай, Антонио!
Когато младежът тичешком слезе долу, синьор Чембей затвори вратата на стаята и твърде внушително каза на Камила:
— Мадмоазел, радвам се, че срещнахте един добър приятел. Но по известни причини истинското му име в никакъв случай не трябва да се знае тук. Наричайте го сеньор Антонио Карильо. Обещайте ми, Камила, че никому няма да откриете тайната. Това може да повлече нови нещастия.
— Обещавам — боязливо произнесе девойката.
4
Над хълмовете и долините на голямата горска пустиня пълзяха утринни мъгли. Февруарските ветрове издухваха снежните шапки от каменистите била на хълмовете. Почернели снежни петна се виждаха само в низините. През деня изпод снега вече пробягваха ручейчета. През нощта те замръзваха и при първите слънчеви лъчи плахо проблясваха сред стръмните урви на падините, също като сълзи, задържали се в бръчките на състарено лице.
Изкривените стволове на кедрите и боровете по скалистите канари се бореха със зимните ветрове. И природата беше наградила тези дръвчета с такава жизнена сила, те така здраво се бяха вкопчили, че при пролетните свличания и срутвания корените им не се откъсваха от почвата и понякога самият ствол на дървото се разцепваше наполовина: част от него увисваше над стръмнината, а другата половина се свличаше надолу заедно със срутения пласт. Силно се вкопчваше тази порода, неотстъпчива беше тя и здраво се държеше за закърмилата я камениста почва.
По-надолу, по склоновете на долините и хълмовете, се разстилаха на стотици мили вековни гори. Там, където каменливото русло на ручея се разширяваше в дълбок вир, окръжен от смърчова гора, се намираше станът на племето на Планинския орел. В селището бяха останали малко мъже. По-младият син на Планинския орел, Дивият глиган, с петдесетина бойци пазеше вигвамите, зърнените запаси и добитъка от горски хищници и неканени гости. Всички останали мъже на племето бяха отишли с Планинския орел към долното течение на Охайо.