При все че доктор Валнер разбра не повече от половината от казаното, смисълът на последните фрази му беше достатъчно ясен. Прерийния вълк измери пленниците с поглед, пълен с омраза, и напусна пещерата. Емили Мърей каза високо:
— Трябва да намерим в себе си сили да отнемем живота на нещастните деца и да свършим със себе си. Не искам да дочакам утрото с всички негови ужаси. Бог ще ни прости това прегрешение, защото положението ни е безизходно.
— Да ти прости той твоите безумни думи, бедно дете! — чу се в тъмнината старчески глас. Сеньора Естрела Луис като древна сибила простря сухата си ръка към пламъка на светилника. — виждате ли това пламъче? В слънчев ден то би било незабележимо, а тук, в дъното на пещерата, този слаб лъч побеждава мрака. Не гасете в душата си пламъчето на надеждата, докато мъждука животът във вас. Никога предчувствията не са ме мамили! Вярвайте ми: зората на утрешния ден ще ни възвърне слънцето.
Всички слушаха думите на старицата. Индианските бойци гледаха почтително беловласата прорицателка. Пламъчето на светилника трепкаше върху лицето й, а показалата се изпод черното покривало бяла къдрица лъщеше с чист сребърен блясък.
И сякаш наистина по някакво тайно вълшебство блещукащото пламъче на светилника изведнъж запука, пръскайки искри, и заблестя по-ярко от преди.
Добре утъпканата снежна площадка пред вигвамите беше препълнена с хора. Във вигвамите не остана нито един човек. До стария жертвен стълб през нощта бяха забити в плътния сняг пет нови стълба. Под тях лежаха купчини дървета и вършини. Старейшините и военачалниците заеха средните почетни места в широкия кръг от зрители. Зад бойците застанаха жените.
— Да се доведат пленниците — заповяда Сивата мечка.
Слънцето се издигна над гористата долина. Дългите сенки на дърветата падаха върху искрящия сняг. Пещерата с пленниците се намираше на триста крачки от лагера, нагоре по склона на долината. Един по един бойците изведоха пленниците от черната паст на пещерата. Осъдените се видяха обкръжени от втренчени враждебни очи. На пленените жени и деца заповядаха да седнат настрана върху едно повалено дърво.
Сивата мечка посочи с пръст Алфред Мърей, Едуард Уент, господаря на маймунката Томас Бингъл — индианците смятаха този юноша за нещо като магьосник — стария французин мосю Морис Вилие, Мисис Емили и Мери Уент се опитаха да се спуснат към осъдените, но бойците със сила ги върнаха на предишното им място.
— Сбогом, Емили! — никна Алфред Мърей през главите на своите пазачи.
Един от бойците замахна към него, но друг задържа томахавката във въздуха. Едуард Уент само махна с ръка на своята Мери и накуцвайки, се приближи до стълба.
Сивата мечка се вгледа в купчината пленници и спря върху всеки втренчен, преценяващ поглед. След това пръстът му посочи Диего Луис. Момчето стоеше сред пленените мъже и едва достигаше до брадите им. С презрителен жест той отхвърли ръката на боеца, който искаше да го хване за слабичкото му рамо, и сам тръгна към празния стълб. Сред тълпата премина ропот на одобрение. Старата испанка кръстеше момчето коленичила.
Привързаха всички осъдени към стълбовете. Те бяха стъпили върху струпаните цепеници и се издигаха над тълпата, сякаш стояха на пиедестал.
— Смърт на белите убийци! — завикаха сред тълпата. По даден от Сивата мечка знак десетина бойци с лъкове излязоха напред. Двадесетина крачки ги отделяха от жертвите. Те извадиха по една стрела от колчаните си и обтегнаха тетивата. Пленените жени закриха лицата си с ръце.
Ала едва крайният боец, четиридесетгодишният брат на Планинския орел, се беше прицелил в малкия испанец, странен тръбен звук се разнесе над долината и глас с нечувана сила, излизащ сякаш от небесата, изрече на езика на шавниите:
— Спрете, бойци! Господарят на живота се гневи на вас! Спри наказанието, о Сива мечко!
Вождът, който вече се готвеше да вдигне ръка, за да прекрати с последен сигнал петте дихания, така и замръзна в нямо изумление.
По склона на планината се спускаше странна процесия. Сред голите храсти се мяркаха дългите бели одежди на участниците в това шествие. Напред вървяха двама вестители индианци с дълги черни тръби. До тях крачеше висок юноша. Той държеше завързан с ремък грамаден сив вълк; такива вълци никога не е имало нито в горите, нито в прериите. След тях вървяха четирима чернокожи великани. Лицата им с цвят на гарваново крило бяха украсени с тънки нарези от носа към ушите. Върху раменете си те крепяха носилка. На вратовете на предните двама носачи висяха барабани. Нито един от участниците в шествието нямаше оръжие.