Капитанът разроши косите на нощните живописци и вдигна и тримата във въздуха. Старото братство на капитан Бернардито се възраждаше в нов състав!
ТРЕТА ЧАСТ
СЛЪНЧЕВИЯТ ОСТРОВ
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
ТРИМАТА ИДАЛГО
„Назад с тъга обърна взор
по своя нявгашен затвор“
1
Един човек крачеше из затворническата килия.
Четири стъпки надлъж, три стъпки на ширина. Прозорецът в полукръглата предна стена е на височина три и половина ярда: дори на пръсти не можеш да стигнеш с ръка перваза. Но след обяда слънчевият лъч падаше върху прозоречната решетка проникваше в килията и осветяваше каменните плочи на пода. Колкото по-ниско слизаше слънцето, толкова по-високо се плъзгаше по стената златният лъч. Привечер той ставаше червен и угасваше върху полукръга на сводестия таван, точно над вратата. Вратата беше желязна, с малко прозорче и кръгла „шпионка“, затулена отвън с мъничко медно капаче. Килия номер четиринадесет се намираше в югозападната кула на бълтънската тъмнична крепост. Старата крепост се извишаваше на стръмен хълм, северно от градските предградия, сред също такива сиви като стените на затвора крайбрежни скали на Келсекс.
Нощем шумът от реката се усилваше. Сякаш вълните се пенеха под самите основи на кулата. Чуваше се как на дъното скриптят и се търкалят камъни — отломки от крайбрежните канари. Камъни… Ето вече години наред каторжниците раздробяват тези скали и с ръчни колички пренасят чакъла и валчестия паважен камък нагоре по тесни дъски, насилват ги на купчини и израстващите предградия на Бълтън се украсяват с нови настлани улици…
Но затворникът от четиринадесета килия не участвуваше в тези работи. Той не беше напускал стените на затвора ето вече десета година. Извеждаха го два пъти в седмицата само в тъмничния двор. Два пъти в седмицата той виждаше над себе си небето и слушаше далечното бучене на океанския прибой. Разходката траеше половин час, а след това човекът отново започваше своето пътешествие из килията.
На младини той беше видял катеричка в една голяма решетеста клетка. С кръгообразни движения, разперила опашка и докосвайки с нея пречките на решетката, катеричката от сутрин до вечер се мяташе из клетката като навита: от пода — на долната пречка, после на горната под покрива, след това със скок на пода и пак на долната пречка. Човекът си спомняше за това зверче през всички тези десет години. Той самият правеше четири крачки напред, от вратата до прозореца, две крачки встрани, пет крачки към ъгъла, две крачки към вратата — цикълът започваше отново. Тринадесет крачки, тринадесет движения — минаваха седем секунди.
Тези секунди, повтаряни стотици пъти се натрупваха в часове. Безкрайните ручейчета на убитите в тъмницата часове се стичаха в еднообразните потоци на денонощията, а месеците бяха като езера застояла вода. Човекът старееше и се изменяше; реката на времето го оглаждаше, както водите на Келсекс оглаждаха камъните. Минаваше година след година, а пред него все още си оставаше безкрайният океан на тъмничните години и изглеждаше невъзможно да бъде преплуван.
Отдавна вече човекът не сънуваше сънища за волен живот. В първите години на затворничеството мисълта за свобода го довеждаше до изстъпление и всяка нощ насън той предприемаше отчаяни бягства, попадаше в познати места, отърваваше се от потеря и се събуждаше, плувнал в пот. След това все по-често и по-често започваха да му се мяркат в паметта картини от детинството, а неотдавнашното минало се отдалечаваше, обвиваше се в мъгла и ставаше неправдоподобно и чуждо като книга, прочетена без интерес.
Първите месеци на затворничеството бяха най-рудните и в това тежко време съдбата изпрати на затворника другар.
От подземието на замъка Шрусбъри беше преведен в бълтънския затвор някакъв си френски капитан в оставка. Затворът бил препълнен, затова, както обясни надзирателят Хирлемс, са го настанили в една килия с младия затворник. Когато се опознаха един друг по-отблизо, временните съседи разговаряха надълго и споделяха спомени от миналото.
Затворникът беше на половината години на своя нов другар, на когото обаче предстоеше да прекара в тъмницата само два месеца, а след това трябваше в срок от едно денонощие да напусне пределите на Англия. Французинът много се заинтересува от службата на своя другар в дома на някой си важен лорд, но младият човек при тези въпроси ставаше глух и ням и мълчеше дотогава, докато събеседникът му не си избереше друга тема на разговор. Тази недоверчивост на затворника се засили и в края на краищата се превърна в тайна, умело прикрита неприязън към французина, когато една нощ той започна да бълнува и изказа целта на своето съвсем неслучайно пребиваване в килия номер четиринадесет. Затворникът отдавна знаеше обичая на ловките тъмничари да изпращат при затворниците така наричани „квачки“ и се убеди, че в лицето на французина той си има работа именно с такъв род птица. Не беше трудно да разбере и по чия воля тя е избрала за свой полог тази килия.