На горния етаж живееше собственикът, мистър Уудро Крейг. Посетителите биваха настанявани в безвкусно подредените стаи на долния етаж. Предвидливият архитект беше разпределил входовете и изходите толкова сполучливо, че се изключваше всякаква възможност за случайна среща между двама гости. Долният етаж никога не оставаше празен; между неговите стени често се срещаха твърде различно облечени субекти. Едни идваха през незабележимите врати откъм уличката и се държаха непринудено в задните стаи; здрависвайки се, те с всички сили се удряха взаимно по раменете и никога не се навираха без покана в парадната половина на къщичката. Те винаги бяха в очакване на най-различни деликатни поръчения от страна на собственика на дома. Друг род посетители се приближаваха предпазливо до главния вход, боязливо дърпаха шнура на звънчето, разтъпкваха се неспокойно във вестибюла и след като ги поканеха в приемните стаи, несмело излагаха работата си пред господаря или пред неговия главен съдружник. Плахите посетители бяха клиенти на „юридическото бюро“ на мистър Крейг. Към неговите услуги прибягваха частни лица, индустриалци, търговци, служители в бълтънския съд и полицията. Последната оказваше на полуофициалното юридическо учреждение също тъй полуофициална поддръжка; хората на бюрото бяха си заслужили сред деловите кръгове репутацията на изкусни детективи. Тази добра слава се разпространи отвъд пределите на Бълтън и прехвърли дори Ламанш. Ето защо гостите на мистър Крейг понякога бяха облечени в непривични за северняците британци костюми и често идваха направо от палубата на пристигналия в Бълтън кораб.
Именно към числото на такива посетители принадлежеше господинът в дълъг плащ, приличен на монашеско расо, и с кръгла черна шапка на главата. Като слезе от наетия екипаж пред фасадата на къщичката на Олдърмен Крос, господинът сложи на коса си очила и се вгледа в излъсканата до блясък табелка с надпис:
Пристигналият не намери ескуайър У. Крейг: този джентълмен в дадения момент поправяше здравето си в графството Съмърсет, на прочутите минерални бани на курорта Бат. Посетителят беше поканен в доста разкошния кабинет на мистър А. Кремпфлоу и видя картичката си в ръцете на един възрастен, контешки облечен мъж, разположил се в масивно кресло. Към високото научно звание, обозначено на картичката, мистър Кремпфлоу явно остана съвсем равнодушен.
— Синьор — заговори посетителят, — корабът „Сент Марко“, пътуващ от Хамбург за Венеция, стои второ и, уви, последно денонощие в Бълтън. Едва днес узнах от нашия капитан за съществуването на кантората на мистър Крейг. По съвета на капитана посетих пристанищната кръчма „Утробата на кита“, но сегашният й собственик, мистър Уйлям Линс, ме препрати тук. За съжаление мистър Крейг, както научих, отсъствува.
— Аз съм най-близкият му съдружник. Можете да изложите работата си пред мен. Предполагам, че ще я уредим бързо, за ваше най-голямо удоволствие, доктор Томазо Буоти. — гласът на мистър А. Кремпфлоу звучеше малко пресипнало и не се отличаваше с приятен тембър.
През последните години аз обходих няколко страни в Европа — поясни посетителят. — сега се връщам от Германия. Целта на моите пътешествия е издирването на едно лице… Кажете ми, бюрото ви приема ли такъв род поръчки?
— Бюрото приема всякакъв род поръчки, ако клиентът бързо покрива разноските.
— За покриване на разноските ми се искаше да поговорим в края на нашия разговор… На вас, синьор Кремпфлоу, не ви ли се е случвало да чуете името Джакомо Мола?
— Мене ми се случва да чувам толкова много имена, че главата ми би се пръснала, ако речех да ги запомням — изящно се изрази съдружникът на мистър Крейг. — Какъв е този Мола и по каква причина го преследвате?