Тялото на капитан Блякууд беше спуснато в морската глъбина с моряшки почести. Окованите пленници прехвърлиха от „Орион“ на дъното на трюмните недра на „Адмирал“. На фрегатата ги затвориха в най-суровия карцер, обкован с железни листа. Арестуваният от Лорн капитан Брентли, без шпага и еполети, седеше под охраната на часови в една от офицерските каюти на „Адмирал“: „Драл Георг III“ и „Орион“ се добраха как да е до Капщад и останаха там на ремонт. Съпроводен от яхтата „Южен кръст“, „Адмирал Ченсфилд“ се отправи за Англия.
5
През една декемврийска нощ на 1789 година комендантът на бълтънската тъмнична крепост майор Древърс изпрати пазача да извика тъмничния художник.
— Мистър Бингъл, днес ви предстои да направите бързо портретите на двама важни държавни престъпници. Портретите са нужни, за да се установят истинските имена на тези хора. Предупреждавам ви, че най-малкият опит да влезете през време на сеанса в разговор с престъпниците би повлякъл за вас тежки последици. Ще трябва да поработите на свещ: работата не търпи отлагане.
— Става дума за арестантите, докарани снощи с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“, нали?
— По-малко празно любопитство, Бингъл. За вас тези три лица са просто тайни държавни затворници. Много ви съветвам да завършите работата бързо, а след това още по-бързо да забравите тази среща.
Бингъл слезе по двете дървени стълби в глухото тъмнично подземие, прокопано в скалата не за вечен покой на мъртъвци, а за вечен затвор на живи. Тъмничният надзирател Джоб, най-мрачният служащ в крепостта, крачеше по каменните плочи на коридора, загърнал се до веждите в топло кожено наметало. Меките плъстени обувки правеха стъпките му безшумни. В ъгловата килия зад желязната врата се намираха новопристигналите затворници.
— Дяволски е студено, Джоб — рече художникът.
— Дяволски, мистър Бингъл — съгласи се надзирателят.
Джордж се върна в канцеларията на началника на затвора:
— Сър, долу е невъзможно да се работи. Моля извинение, но ръцете ми са се вкочанили.
— Добре, ще направим сеанса в следствената килия. Сега конвоят ще доведе затворниците тук.
Килията за следствие беше до канцеларията и кабинета на майор Древърс. Бингъл познаваше добре тази гола стая с решетки на прозорците; тук преди десет години той издържа шест месеца всяка нощ разпити, заплахи и любезни увещания.
Конвоиращите въведоха двамата арестанти, оковани в крачни вериги. Облеклото им, някога богато и пищно, се беше превърнало в пъстри парцали от кадифе и коприна. Обраслите лица бяха посинели от студ, а къдриците на разрешените коси падаха върху очите им.
— Алонзо де Лас Падос и Матео Велмонтес? — въпросителен тон се осведоми майорът. Той още не беше видял пленниците на лорд-адмирала. — Вие ще трябва да позирате на художника… Той рисува отлично портретите на прелестни лейди, но мисля, че ще се справи и с портретите на разбойници и пирати. Пригответе се, джентълмени…
По-младият от затворниците, Алонзо де Лас Падос, седна пред триножника, отмахна от рамото си изпокъсания плащ и с наслада се изтегна, радвайки се на блясъка на свещите — топлината.
— Сър! — художникът се приближи до майора. — трябва да ви кажа няколко думи.
— По-бързо,! Бингъл! — майорът отведе художника в дъното на стаята.
Матео Велмонтес изумено вдигна вежди и направи едно неволно движение към художника. За щастие то остана незабелязано.
— Днес сте извънредно бавен, Бингъл! — недоволно проговори майор Древърс. — завършвайте приготовленията…
— Но, сър, видът на тези хора е такъв, че портретите ще бъдат съвсем безполезни. Трябва да дойде бръснар.
— А за какво сте мислили преди това, Бингъл? Джоб, доведете бръснаря и използувайте случая да ми донесете от къщи чаша топличък херес със захар.
Едва след като изкуството на тъмничния бръснар възвърна на пленниците тяхната младост, а на дон Алонзо и неговата красота, Джордж Бингъл направи портрета на този сеньор. Двамата конвоири веднага отведоха дон Алонзо в подземието.
Дойде ред да позира Матео Велмонтес. Нахвърляйки с молив чертите му, Джордж се убеди, че в лицето на втория модел, в линиите на черепа, носа, очните кухини, както и в червеникавата му коса нямаше дори загатване за испанския произход на сеньор Матео. Типичен англосаксонец, и при това от северен произход, седеше пред триножника…
Сеансът се проточи и дрямка обори присъствуващите. В камината бумтеше огън и пръскаше топлина. Покрай стената дремеха четиримата конвоири, а началникът на тъмницата, разслабен от топлината и хереса, премрежваше очи край масата. Надзирателят Джоб, свикнал с нощното бдение, се разхождаше из килията. За спазване на реда той от време на време побутваше сънените конвоири. Вторият надзирател, Хирлемс, отначало дълбокомислено следеше работата на художника. За тази цел той издърпа до триножника стола си, яхна го и тикна брада във вгънатото му облекло. В тази поза и заспа; мършавата му шия се проточи, а главата се провеси като на мъртва жирафа.