Разхождайки се по стаята, мистър Джоб обърна внимание на една муха, която се бе съживила от топлината. Мухата си чистеше крилцата, приглаждаше се и търкаше с краченца главата си. Тези занимания се сториха на Джоб осъдителни, защото насекомото ги вършеше, кацнало на носа на негово величество крал Георг III. Портретът на краля до пояс беше единственото украшение в тъмничната стая. Мистър Джоб вдигна от пода сламка и почтително отдалечи насекомото от августейшите ноздри. Докато вършеше това верноподаническо действие, мистър Джоб изпусна из зрителното си поле триножника, пирата и художника.
Тъкмо в тоя момент моливът на Джордж въплъщаваше върху хартията малката ямичка, която украсяваше брадичката на сеньор Матео. Той седеше полуобърнат към художника. Когато портретистът отново прехвърли погледа си от хартията върху модела, притежателят на ямичката погледна изкосо към Хирлемс и почти беззвучно, с неизразимо презрение прошепна:
— Ех, Джорджи, тъмничарска хрътко!
Ръцете на мистър Бингъл се разтрепериха. Господи, как не можа веднага да познае тази възмъжала луничава физиономия!…
Детинството… По-малкият брат!… О, богове на съдбата!
Хартийката, която служеше на художника да си изтънява молива, беше пъхната зад портрета и се подаваше от триножника. Художникът понадигна крайчето й, престори се, че уж заостря графита и написа на книжката:
„Томи?“
Като улови утвърдителното движение на клепачите на модела, Джордж с няколко щриха изобрази главата на човек зад тъмничната решетка и написа отстрани:
„Аз — 10 години.“
С кимване братът отговори, че е разбрал. Надзирателят Джоб вече се приближаваше към триножника. Джордж успя гъсто да задраска лаконичните думи върху хартийката и вече завършваше рисунката. Портретът не принадлежеше към най-добрите произведения на художника, приликата беше твърде далечна. Майор Древърс заповяда на Джордж да направи копия на портретите и си отиде в кабинета.
Когато получи утринната поща, той отвори писмото, пристигнало с бърз пратеник от Лондон, внимателно го прочете, прикачи шпагата към мундира си и се отправи за имението Ченсфилд.
Семейството на лорд Ченсфилд прекарваше както винаги коледните празници в своето имение. Докато чакаше да пристигне фрегатата „Адмирал“, сър Фредрик Райланд запълваше свободното си време с мирни селски радости. Ходеше на лов, яздеше и благоволяваше дори да води продължителни разговори с дъщеря си. На студеното държане на майка си мис Изабела също отвръщаше със студенина, но суровия си татко тя обикна и на драго сърце прекарваше с него зимните вечери, опоетизирани с плача на вятъра в каменните комини на замъка.
Четиридесет и пет годишната мис Тренбърн, една надута дама „от добро семейство“, изпълняваше в дома длъжността на гувернантка. За разлика от хрисимата дойка Хелга Лунд мис Тренбърн неотстъпно измъчваше възпитаницата си с всевъзможни наставления и педагогически съвети. По желание на бащата старият католически монах отец Бенедикт Морсини преподаваше на Изабела закон божи. Тя се беше привързала много към този беловлас наставник. Благодарение на старанията на мис Тренбърн и на стария йезуит наследницата на лорд Ченсфилд имаше безупречно държане и със своите седемнадесет години беше пример на момиче, преминало, според думите на немските педагози, „добра домашна детска стая“.
Веднъж, няколко дни преди Коледа, Изабела се връщаше заедно с баща си от разходка с коне. От портата на замъка тя видя в двора наемен бълтънски кеб. Изабела се обърна към баща си:
— Някой ни е дошъл на гости, папа.
— Ако се съди по елегантния екипаж, навярно ще е някой от твоите поклонници, Бела — шеговито въздъхна милордът. — скоро съвсем ще ме лишат от дъщеря.
Действително на тази мома, една от най-богатите партии на британския Север, не липсваха поклонници, тайни и явни обожатели, бални партньори, кавалери и кандидати за кавалери. Пощата донасяше в Ченсфилд с дузини напарфюмирани разноцветни пликове с печатни символистични етикетчета. Самата Изабела също не избягна сърдечните рани. Няколко години в нейното въображение господствуваше пощенският кондуктор с лъснат до блясък меден рог през рамо и със синя торба. Но веднъж мис Тренбърн качи петнайсетгодишната госпожица в каретата, на чиято капра седеше предметът на нейните тайни въздишки. По пътя Изабела с вълнение наблюдаваше как храбрият кондуктор юнашки изпразваше носа си с помощта на показалеца и големия си пръст. При това той учудващо точно се прицелваше в минувачите от височината на капрата и пешеходците рядко успяваха да избягнат снарядите на този далеч не безобиден двуцевен апарат. След успешните попадения кондукторът и кочияшът се заливаха от смях.