— Да ги удушим — край! — предложи Лорн.
— Ами Брентли? — Крейг поклати глава. — ой е в друга килия. Пък и едва ли Хирлемс ще може да се справи самичък с тримата, а други доверени хора в затвора аз нямам.
— Е, да ги отровим… Да ги напоим с вино, а?
— Няма да скриеш следите. Не става.
— Тогава вие предложете нещо, лорде.
— По дяволите лордството, вълци! В трюма се събира вода, карамба, и помпите не смучат. Мислете, старчета, мислете по-бързо! Тази работа е за тебе, Уудро.
— Стой, шефе! В коя килия са те?
— В долния ъглов карцер.
— Отлично! Прозорците гледат към задната стена, нали?
— Е, и…
— На стената има двама часови… А По-нататък — предпланините…
— Хм! Не е лоша идея!… Застреляни при опит за бягство, така ли?
— Точно така. Само че ще ни трябват сигурни момчета, шефе. Полковник Хауерстън не е простак! Познавам добре този любезен джентълмен…
— Казваш, нужни са сигурни момчета? Значи, ще трябва сами да се заловим като едно време! Казвам: водата е стигнала до гуша… Уудро, потърси Макрайл. Той се мотае някъде из града навярно пиян. Нека веднага се прибере в къщи, ще бъда при него в полунощ. Утре в пет часа вечерта елате всички в моята вила на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет. Там има достатъчно количество от всичко онова, което може да ни потрябва. Джузепе, върви огледай хубавичко задната стена на крепостта. Аз отивам сега при отец Бенедикт. Да видим за какво го бива в такъв сериозен час… Накарай Макрайл да изтрезнее до полунощ, Уудро, с каквито щеш средства. Трябва предпазливо да привлечем към работата и Джордж Бингъл: после ще го очистим заедно с ония двамата …
— Ами с Брентли какво ще правим, шефе?
— Хм! С Брентли ли?… Ще се опитам да поговоря с Древърс и да уредя прехвърлянето на Брентли при ония двамата в ъгловия карцер… Бързайте, старчета, времето не чака.
Тъмничният пазач държеше за юздата коня на лорд Ченсфилд. Знатният гост се сбогуваше с началника на тъмничната крепост. Той направи на майора знак с очи, майорът отпрати пазача и сам хвана юздата.
— Слушайте, майоре!
Древърс беше изненадан от тона на лорда — уморен, добър, задушевен тон.
— Днес е двадесет и първо число, майоре. Наближава Коледа!
— Да, това е най-хубавият ден в годината, милорд.
— Знаете ли, майоре, онези двамата там долу… В края на краищата те причиниха вреда главно на мен… Малко им остава да живеят… Тази лондонска комисия, августейши назначена в мой интерес, ще обеси и двамата, нали, майоре?
— Това е толкова вярно, колкото и че ме наричат Древърс, а вас — сър Фредрик Райланд, милорд.
— Та ето що, Древърс. Господ ни е създал нас двамата християни. Те са престъпници, пирати, злодеи, но нека и техните заблудени души се порадват на празника. Дъщеря ми помоли за разрешение да посети затвора, за да облекчи с нещо участта на нещастните. Та ето, когато дойде при вас… Схващате ли… Разбира се, не бива да позволявате нищо особено… Но мъничко разхлабване по случай близкия празник… Оковите например. Защо са необходими те между такива стени? Просто излишна жестокост… Тези млади пирати сигурно са католици, нали?
— Най-закоравели паписти, милорд!
— Е, и закоравелите паписти се нуждаят от пастирска утеха. Дъщеря ми ще дойде с отец Бенедикт, знаете го, онзи добър монах от пристанищния параклис. Нали за тях тая ще е последната Коледа!
— Това е толкова вярно, милорд, колкото и…
— …че мен ме наричат Райланд. Разбирам вашата мисъл. Но, Древърс, това малко споразумение да си остане само между нас и да не се дава никому повод за приказки за излишна снизходителност към закоравелите злодеи. Оставете ги в същия влажен карцер, но запалете печката. Свалете им оковите… Оня стар нехранимайко Брентли се измъчва сега сам… Слушайте, я прехвърлете и него при тях! Трима няма да им бъде толкова тъжно… Но никому — ни дума, Древърс!
— Гроб, милорд, ням като гроб — ето какъв е Древърс, ако това желае ваша светлост.
Графът потупа майора по рамото.
— Хирлемс не трябва да бъде прекалено строг, ако отец Бенедикт предаде на тези заблудени овци… Изобщо, ако те получат чашка подкрепително и парче баница. А този Бингъл, художника, помолете да направи една скица на моята дъще ря… Разбирате ли, сред затворниците в тъмничния карцер Това ще й остане спомен за цял живот, не е ли тъй?
Тъмничарят едва не се задъха от възторг.
— Разбирам, милорд, разбирам! Ах, каква картина… лъч светлина в царството на скръбта… или дори, как да кажа, ходенето на Богородица по мъките… Бъдете уверен в мен, милорд, да не се казвам майор Древърс!