— Не разбирам тази тайнственост, с която ограждате тук едни обикновени морски разбойници. Защо да са секретни? В недалечно бъдеше цял Лондон ще ги види на бесилката. Единствената ви задача, мистър Древърс, е да предотвратите всякакъв опит за бягство на тези отявлени главорези. Моля, дайте тук портретите им.
Цялата свита на милорд прокурора не без любопитство започна да разглежда белите картончета. Ясно се виждаше, че рисунките са изготвени почти мигновено. Майорът поясни на джентълмените, че това са набързо направени копия от портретите, а по-старателните портрети, рисувани от натура, са дадени на разположение на лорд-адмирала и полицията.
При тези думи мис Изабела съгледа в ръцете на прокурора един от портретите. О, боже, ами че снощи тя беше видяла в бащиния си кабинет изображението на същите лица!… Значи, баща й не й е казал истината? Странно: вчера той й забрани да дойде в крепостта, а днес сам я караше да бърза и беше такъв добър, ласкав… И оказа се, че отец Бенедикт вече я чака в капелата с вързоп лакомства за бедните затворници. Човек никога не може да разбере тези стари хора!… Прокурорът учудено се взираше в няколкото леки щрихи, с които бяха изпълнени рисунките.
— Портретите са направени от ръката на истински майстор. Кому ги поръчахте, майоре?
— На нашия тъмничен портретист, мистър Джордж Бингъл.
— Тъмничен художник? — ще по-учудено запита прокурорът. — Интересно нововъведение… И отдавна ли служи у вас този художник Бингъл?
— Откак беше освободен от затвора: преди около половин година, милорд.
— От кого е бил осъден?
— От бълтънския съдия, милорд. Излежа десет години.
— Тъй ли? А обръщал ли се е той с касация към нас, в канцлерския съд?
— Право да си кажа, не си спомням, милорд. Но той имаше престъпни намерения спрямо устоите на държавата и не можеше да очаква снизхождение от канцлерския съд.
— Доведете го тук… Мистър Бленърд, искам засега да поговоря с пирата Алонзо, а също и с капитан Брентли.
Докато чакаше да доведат затворниците, прокурорът внимателно разглеждаше портретите. Най-сетне зад вратата се зачу звънтене на вериги и металическият звук от едновременния удар по пода на две пушки. Вратата се отвори и конвоиращите въведоха дон Алонзо.
Арестантът поддържаше с лявата си ръка веригата, а с дясната направи приветствен жест към присъствуващите. Той застана пред сър Холенщед — небрежно свободна поза, доколкото му позволяваха това окованите китки и глезени, и се взираше в чиновника, сякаш се учудваше наивно на неговото важно, величаво строго лице и облекло.
— Алонзо де Лас Падос, вие се намирате пред главния прокурор на канцлерския съд — рече майорът.
— Виждам — твърде лаконично отговори задържаният.
— Застанете, както подобава!
Дон Алонзо обаче не обърна внимание на укора на тъмничаря, защото едва сега забеляза в ъгъла двете големи, много красиви и състрадателни сиви очи. Той още веднъж направи малък поклон пред прокурора и значително по-продължителен — към неизвестната притежателка на сивите очи. При това арестантът без затруднение забеляза, че последните започнаха доста бързо да се обвиват в нещо прозрачно и блестящо, подобно на роса върху цветни чашки.
— Алонзо де Лас Падос, предявено ли ви е, на вас и на вашия съучастник, обвинение? — запита прокурорът.
— Не, не е предявено…
— …сър! — възмущение подсказа майор Древърс. — Алонзо де Лас Падос, вие се забравяте!
Младежът не удостои началника на затвора дори с поглед.
— Настоявате ли, че вашето име, както и името на втория ви съучастник, са същинските ви имена? — продължи прокурорът.
— Те са толкова истински, колкото и името на нашия противник, в чиято власт се намираме благодарение на едно долно предателство.
— Не разбирам… Имате пред вид лорд-адмирал Ченсфилд, тъй ли?
— а, аз подразбирам лицето, което вече много години нарича себе си с това име.
— Признавате ли, че сте един от главатарите на пиратския екипаж на кораба „Тримата идалго“ и че сте заловен при опит да ограбите брига „Орион“, принадлежащ на „Северобританската компания“?
— Не само не признавам, но отричам по най-категоричен начин, господин кралски прокурор. Нашият волен кораб под командуването на сеньор Диего Луис ел Гора, чийто пръв помощник съм аз, никога не е бил пиратски кораб. Той служи на каузата на американската революция, бори се против позора на търговията с роби, мъстеше за потъпканите човешки права… Само това пленяване ни попречи да от дадем нашия кораб под знамената на френските приятели на свободата, да се борим срещу тиранията.