Изабела влезе в канцеларията. Писарят още се занимаваше с книжата си, а до него стоеше младият кавалер дьо Креси. Той се учуди, като видя Изабела сама, без спътниците й, и на това отгоре с явно сърдито лице. Офицерът много вежливо запита девойката какви са причините за връщането й и сам предложи незабавно да уреди затруднението.
Те излязоха заедно. При слънчевата светлина Изабела успя по-добре да разгледа своя придружител. Той беше висок, широкоплещест, твърде млад човек с гъвкава лека фигура. Руменина на отлично здраве заливаше страните му, тъмносините очи гледаха безгрижно и весело. Силната му ръка докосваше небрежно дръжката на шпагата, другата предпазливо придържаше лакътя на мис Изабела. Във външността на кавалер дьо Креси имаше нещо толкова предразполагащо към себе си, че Изабела не можа да не се усмихне на младия мъж. Той притисна по-силно лакътя й и се спря под свода на арката, която съединяваше двата вътрешни тъмнични двора.
— Много се радвам, мис Райланд, че благодарение изпълнителността на стражата ми се представи възможност да ви кажа няколко думи насаме. Моля ви да ми повярвате, че честта на виконта… извинете, на граф Ченсфилд, е скъпа и на мене също толкова, колкото и… на всеки ваш земляк. Иска ми се от все сърце да ви уверя, че фамилната чест на името Райланд съм готов да защищавам с цената на живота си…
Изабела вдигна към него очи в пълно недоумение. Младият мъж с всяка измината минута й харесваше все повече и повече и тя не бързаше да освободи ръката си от плена, но едно несъзнателно чувство на тревога нарастваше в нея.
— Нали няма да твърдите, сър, че самонадеяните и оскърбителни намеци на този пират имат някакво основание?
— А нима не ви се струва, госпожице, че синьор Алонзо е също човек на честта?
— Аз не мога да му отрека твърде голямото чувство за собствено достойнство. Той е испанец! Но неговата самоувереност граничи с наглост. Отначало изпитах към него известно състрадание, но по-нататъшните му думи… О, ако бях мъж и чуех тези оскърбителни думи на сеньор Алонзо при по-други обстоятелства… бих знаела как да се държа с нахалника!
— Мис Райланд, разрешете ми да направя онова, което и вие бихте смятали за необходимо да се направи в защита на фамилното ви име. Говоря не за мъст срещу обезоръжения пленник, когото и без това очаква жестока участ… Но на мен ми са известни много неща… Занапред вас ви очакват не малко изпитания и огорчения… За честта и доброто име на Райландови може би ще се пролее още кръв. И когато този час настане, аз бих желал да имам правото да напиша на щита си вашето име и да пазя в сърцето си вашия лик!
— Страхувам се, сър, че вие твърде много се увлякохте в собственото си красноречие. С какво право се обръщате към мен с тези странни думи и какво означават те?
— Извинете ме, мис Райланд! Действително сбърках, като се поддадох на неволен порив… Сега сбогом и, моля ви, запазете нашия разговор в тайна.
Съвсем объркана, разстроена и смутена, Изабела седна на възглавниците в каляската срещу мис Тренбърн. Като през сън тя му властния глас на кавалера, който даваше заповеди на пазачите. Портите се отвориха, каляската мина под дългата каменна арка и се понесе покрай крепостната стена.
Изабела изложи лицето си на струята свеж вятър, идващ откъм реката. Тя не можеше да се ориентира сред многото неочаквани и противоречиви впечатления. Резките промени в настроенията на баща й… За първи път забелязаната бащина лъжа… Оскърбителният тон в думите на дон Алонзо… Странните думи на младия кавалер дьо Креси… Главата на младата лейди се замайваше!
И само на едно единствено чувство мис Изабела безпогрешно си даде отчет: това беше бог знае защо нахлулото чувство на пълно равнодушие… към лика на мистър Уйлям Блентхил!
…На главния пощенски път Изабела още отдалеч съзря идващата срещу тях карета. На вратичката й се виждаше същият онзи фамилен герб, за славата на който искаше да се бие дьо Креси. Вече разминала се с каляската, каретата спря. Дясното прозорче се отвори. Лорд-адмиралът надзърна от него и извика дъщеря си.
Много объркано, едва ли не със сълзи на очи, тя разказа на баща си всички впечатления, като избягна само да спомене за последния разговор. Лордът слушаше внимателно.
— А защо все пак прокурорът заповяда да арестуват Бингъл?
— Нищо не разбрах, папа. Това стана толкова неочаквано!
— Да, странно… А къде е отец Бенедикт?
— Откарахме го до пристанището.