Разговаряйки полугласно сам със себе си, Леопард Грели се измъкна из развалините, навлезе в гъсталака, където напълни отново двата си пищова, притегна отпуснатия колан на коня си и го изведе на шосето. Без да се обръща назад, той препусна към Ченсфилд. Летеше в кариер, сякаш фуриите шибаха коня му отзад. Едва когато стигна границата на собственото си владение, ездачът поведе коня в тръс.
След като измина чифлика на един от своите арендатори, Грели се приближи до страничната вратичка на Мортъновия чифлик. Той поведе много предпазливо коня към конюшнята, вдигна тихо мандалото и остави коня пред празните ясли. След минута вече едва чуто чукаше на прозореца на стария Томас Мортън.
Старецът надзърна през прозореца и при светлината на залязващата луна съзря тъмната фигура на сър Фредрик в плащ и шапка. Мистър Мортън нахлузи чехлите и халата и със свещ в ръка тръгна да посрещне гостенина. По стъпалата на задната стълба, накуцвайки, се изкачваше господарят на Ченсфилд. Видът му беше такъв, че старецът изпусна ужасен дръжката на вратата и се дръпна назад.
— Мортън — дочу той пресипнал глас, — помогнете ми да се разсъблека и дайте да облека нещо по-домашно. Пригответе вода, трябва да се измия. Аз съм у вас от вчера вечер, разбрахте ли ме, Мортън? Нито вие, нито аз не сме излизали от вашата стая от снощи. Намерете някой по-оперен слуга, който през цялото време да ни е виждал заедно ей тук, в тези кабинет!… Побързайте, трябва да запалим камината, за да изгорим всички мои дрехи.
5
Северният вятър издуваше платната на малкото корабче Зад кърмата му се проточваше пенеста пътечка от залива Стария крал. Отзад се извишаваха крайбрежните канари с петна сняг в пукнатините; луната ги озаряваше със зеленикава светлина. Напред, по островите на Ирландско море, блещукаха светлините на фарове. Със скорост от осемнадесет възли корабчето плуваше на юг, към открития океан. На мостчето редом с капитана стояха прегърнати трима млади мъже. Колелото на кормилото държеше четвъртият моряк един красив италианец с живи черни очи. Всички те често се оглеждаха назад към очертанията на безлюдния скалист бряг.
Скоро след полунощ в небето над крайбрежието проблесна далечна светкавица. В глъбината на хълмовете и горите на двадесетина мили разстояние от кораба разцъфна и мигновено изчезна огнена роза. Капитанът се прекръсти, промърмори нещо като: „Съд божи!“ — заповяда да вдигнат всички допълнителни платна. Попътният вятър се усилваше и яхтата „Толоса“ призори достигна най-бързия си ход — двадесет възли. В ранно утро тя мина край Дъблин, а привечер напусна водите на Съединеното кралство.
Капитанът, който беше преседял на поста си почти без да се сменя три дежурства поред, огледа хоризонта, където вече не се виждаха нито островчета, нито платна, и предаде управлението на кораба на един от своите трима млади помощници — мургав, строен младеж. Вятърът подхвана изпод баретата непокорната къдрица от косата му и като черна лентичка тя се заблъска и затрептя на сляпото му око. По лице и фигура младият човек много приличаше на капитана. Старият моряк му каза няколко думи на испански и слезе от мостчето.
Когато капитанът се приведе под горния праг на вратата и влезе в тясната каюткомпания, претъпкана с хора, беше посрещнат от бурни приветствия, оглушително „ура“ и възторжени свиркания.
— Стига, стига, другари! — молеше капитанът, но тишината не се въдвори веднага. — оля да дойдат в моята каюта джентълмените от „лондонската комисия“ и затворниците от бълтънската тъмница. Останалите, които са свободни от дежурство, да почиват!
В капитанската каюта се бяха насъбрали толкова гости, че трябваше да се сместят не само по писалището, но дори и под него. Там се разположи луничавият „сеньор Матео Велмонтес“ — Томас Бингъл. С една ръка капитанът прегърна през рамо щастливия Чарлз — „дон Алонзо“ — с другата привлече към себе си Антонио Чени, когото току що Дик Милс смени при кормилото на „Толоса“. Само Диего Луис не беше в каютата — капитанското мостче на яхтата сега бе поверено нему. През последните тревожни седмици Диего и Антонио бяха прекарали не една безсънна нощ на това мостче!