На бледото лице на Чарлз се изписа такава мъка и главата му тъй ниско се сведе, че старият капитан с бащинска нежност прегърна младия мъж. Бернардито милваше отпуснатите му рамене и дългите завивки на копринените му къдри и се мъчеше да надзърне в очите на своя възпитаник.
— За мен щеше да е по-добре да умра, без да знам нищо за това — промълви младежът с голямо усилие. — тона е по-лошо, отколкото да бъдеш просто сирак… Не желая дори в мислите си да наричам Леопарда с думата баща…
Бернардито целуна младежа по челото. Чарлз притисна към сърцето си ръката на стария моряк:
— Цял живот ти си ме наричал син и наистина си ми бил баща. Кажи, ще ми позволиш ли да те наричам както преди с това име?
— Момче, нека сам всевишния чуе моите думи. В сърцето ми няма разлика между тебе и Диего! Твоята майка стана моя жена. Ти дойде при мене тригодишно детенце, украси моята старост и не си се отделял от мен за повече от няколко седмици. Мога ли да не виждам в теб роден син?
Капитанът пусна Чарлз от прегръдките си и протегна ръка на Томас Бингъл:
— Не се мръщи и ти, ревниви мой идалго Матео Велмонтес! Ела при мен, Томи, да те прегърна! Нима мога да забравя колко ти е задължен Диего, моят кръвен син? В годините на неговото детство ти спаси живота му от злодейски ръце. Сега и за нас с Диего и Антонио дойде ред да се притечем на помощ на сеньор Велмонтес!… Приятели мои, съдбата беше милостива към мен: на стари години тя ми изпрати не един, а трима синове — Диего, Чарли и Томас, моите благородни „трима идалго“!
— Братя! — възкликна Томас. — отхвърлете скръбта! Ние пак сме заедно, пак сме на свобода. И я се опитайте да си представите какво е сега изражението на Леопард Грели!
Като изговори тези думи, Том се запъна и погледна смутено Чарлз Райланд. Чарлз улови погледа Му, изправи се и като разтърси къдрици, каза решително и твърдо:
— Моя баща — то го, той е тук с мен. Леопарда, който е посегнал върху честта на майка ми, ще си остане за мен един ненавистен враг, какъвто е и за всички честни люде. Аз нямам намерение да свалям шпагата, приятели!
— Добре го каза, сине! Гласът на честта трябва да бъде по-силен от гласа на кръвта. Но не забравяй този втори глас по отношение на твоята сестра Изабела. Тежки изпитания очакват тази горда, прекрасна сеньорита. Но губейки баща си, тя трябва да намери един любещ, нежен брат. А… нежен рицар тя като че ли вече си е намерила, а? Нашият кавалер дьо Креси май че нещо твърде често се озърта към английските брегове!
Младият кавалер се смути и почервеня. Чарлз буйно прегърна младежа, а капитан Брентли, взирайки се в „старшия офицер“ от комисията, се напрягаше да си припомни чии познати черти са повторени в младото, привлекателно лице на кавалера… Той сякаш прилича на… островитянина Мърей! Само че лицето му е още младежки нежно, лице на човек, незакален в упорита жизнена борба …
Ала размишленията на Брентли бяха прекъснати от Бернардито Луис.
— Сега, господа Брентли и Джордж Бингъл, благоволете по-отблизо да се запознаете с двамата важни джентълмени — милорда кралски прокурор и чиновника при първия лорд на адмиралтейството… От този миг двамата „лордове“ се освобождават от държавните пълномощия, но самият Джакомо Грели едва ли ще може да отрече, че моите ученици изиграха ролите си не по-лошо, отколкото биха сторили това актьорите от театър „Друри Лейн“! И така, позволете ми да ви помоля, мистър Брентли, да се взрете по-внимателно в милорд прокурора, в когото дори досега не можахте да откриете своя стар приятел!…
От креслото в дъното на полутъмната каюта стана почтеният на вид джентълмен с разкошна перука с огромни букли, стърчащите му бакенбарди и побелелите вежди му придаваха суров вид. Под слоя на пудрата и червилото лицето му беше малко подвижно. Златни очила украсяваха носа на джентълмена, а на копчето на камизолата висеше още и лорнетът… Брентли беше запомнил добре погледа на прокурора през тоя лорнет в следствената килия… Но в тази минута притежателят на златния лорнет се преви пред капитан Брентли в церемониален поклон, а след това започна бавно да изтрива от лицето си дебелия слой пудра и червило, използувано обикновено от старците контета… Под пудрата и червилото се откри загорялата кожа на страните, още съвсем не старчески… Ето от лицето изчезнаха очилата, бакенбардите, побелелите вежди… Цъфна познатата усмивка… Падна, отхвърлена настрана, перуката…
— Света Богородице, ами че това е… мистър Едуард Уент! Еди, моят помощник от „Орион“, който започна при мен като мичман… Каква среща! …
Слисаният старец още не беше успял да се освободи от приятелската прегръдка на бившия си помощник, когато Бернардито Луис приближи до него и „чиновника от адмиралтейството“.