От собственика на хотела, който седеше зад високо писалище, човекът поиска стая за една нощ, като вписа в книгата на наемателите името си: „Карло Морели, художник, Верона“.
Когато записваше това, гостът хвърли поглед по цялата страница с имената на наемателите, пристигнали през последните дни; най-оре на листа той прочете: „Томазо Буоти, доктор по богословие, Венеция“.
Срещу това фамилно име стоеше цифрата „12“.
Веронският художник заговори с подкупваща вежливост:
— Миналата година живях у вас в номер дванадесет. Плени ме изгледът от прозореца. Бих желал пак да наема същата стая.
— За съжаление тя се освобождава едва утре. Но точно същия изглед вие бихте могли да имате от съседната стая номер десет, синьор.
— Тихи ли са съседите там? Никак не би ми се искало да попадна в съседство на дами с деца.
— Синьор, в такъв случай това е най-добрият избор! Номер дванадесети, съседният на десети, е зает от един почтен самотен учен. Сега при него се намира първият посетител, който той прие в продължение на няколкото дни. По-добър съсед не може и да се желае. Обикновено ние даваме двете стаи заедно — те са свързани помежду си с врата, но гарантирам ви, че това ни най-малко не ще наруши вашето спокойствие господине.
— Отлично! Мога ли вече да се настаня в стаята си?
— Разбира се!
Като остави в ръката на хотелиера сребърно скудо и се удостои с титлата „ечеленца“, художникът от Верона се изкачи на втория етаж. В полумрака на коридора той пъхна много предпазливо ключа в ключалката на своята стая, като се опасяваше да не предизвика и най-малък шум. След като отвори вратата, той я заключи отвътре също така предпазливо и се огледа. Отляво в стената се виждаше врата, полузакрита със завеса. Художникът прекоси стаята на пръсти, отмахна завесата и долепи ухо на ключовата дупка.
В стаята на учения съсед се водеше тих разговор, но веронецът, притаил се зад завесата, долавяше ясно думите на събеседниците.
— Мистър Кремпфлоу — казваше някой на френски с много приятен глас, — без съмнение една част от задачата вие разрешихте. Аз съм готов да моля моя покровител да ви изплати една четвърт от уговорената премия. Ала най-главното все още предстои: първо, нужни са неоспорими доказателства за гибелта на Джакомо Мола или както вие го наричате, Джакомо Грели, и второ, още не са събрани сигурни сведения за потомците на това лице.
— Грели като че ли не е имал деца, а самият той е загинал — отговори пресипнал глас с явен английски акцент. — за пътуванията по вашата работа аз загубих половин година и порядъчно се охарчих, дакт!
— Синьор Кремпфлоу, повтарям ви, след като докладвам на моя покровител, аз навярно ще мога да ви предам чек за две хиляди и петстотин.
— Слушайте, дакт, я да зарежем тези недомлъвки! „Моят покровител“… Аз отдавна знам кой е този покровител. Това е самият граф д’Еляно, а Джакомо е незаконният му син. Е, какво ще кажете? Може ли да водите за носа Алекс Кремпфлоу, а? Ще ви кажа, дакт, че трудничко човек може да ме извози, проклет да съм!
Моля ви да пазите както досега в тайна целта на издирванията… А главното е да намерите или потомците на Грели, или несъмнени доказателства за неговото бездетство. Какво сте изяснили за връзките на Джакомо Грели, синьор Кремпфлоу?
— Пиратът е можел да има любовни интрижки във всички страни, но за негова годеница се е смятала Доротея Чени, онази рибарка красавица, която вие, дакт, сте познавали като момиченце. В Соренто, в селцето, където е умряла нейната майка Анжелика, се говори, че уж Доротея родила зад граница дете, което умряло. Но дявол я знае от кого е било това дете…
— Мистър Кремпфлоу, с такива изрази… спрямо лица, близки на синьор Джакомо, аз… бих ви помолил да не злоупотребявате… Ала наистина много важно е да се изясни местопребиваването на Доротея Чени през годините 1769-1773! Възможно е баща на нейното дете да е бил синьор Мола.
Събеседниците замълчаха. След това отново прозвуча първият глас:
— Какви подробности са ви известни за потопяването на шхуната „Черната стрела“? Може ли да се смята за несъмнено, че Джакомо Грели е загинал?
— Хм!… Известно е, че една френска корвета е потопила шхуната с цялата й банда в Индийския океан. Това е било през април 1768 година… Моят съдружник мистър Крейг — виж, той е познавач на морето! Плувал е някога си като боцман, може би е виждал и „Черната стрела“ и май че знае подробности за гибелта на тази пиратска шхуна… Ще трябва да замина за Англия, за да изясня това онова, а после ще се заема с издирването на наследниците на синьор Паоло… Хонорара, който ми обещахте, бих желал да взема със себе си.