— Ще ви се наложи да почакате, докато се върна от Венеция с чека. Или пък ще ви препратя парите направо в Бълтън…
— Покорно благодаря! Съвсем не ми е необходимо всяко бълтънско куче да знае откъде и какви суми получавам. Колко време ще отнеме вашето пътуване до Венеция?
— Страхувам се, че не по-малко от месец… Аз имам още много други неотложни работи.
Мистър Кремпфлоу сякаш потъна в размисъл.
— Месец! Ех, един месец почивка още мога да си позволя. Ще отида още веднъж в Соренто и на Капри. Тук в Ливорно ще се поровя още из полицейските книжа на чиновника Молети. Само че… дали граф д’Еляно ще се съгласи да заплати за съобщението, че синчето му е станало пират, а?
— Вие отново се увличате, синьор! Кажете по-добре как успяхте да попаднете по следите на Джакомо Мола?
— Е, дакт, вие желаете да изтръгнете от мен една професионална тайна! Но и така да бъде, ще ви кажа, че фамилното име на Бартоломео Грелей или Грели, който е станал втори баща на Джакомо Мола, ми напомни, че в Италия имаше един пират със същото фамилно име. Оказа се, че този разбойник се е наричал Джакомо… Аз хванах тази нишка и намерих в старите полицейски актове отличителните черти на разбойника Грели. Те съвпадаха с онова, което беше известно за външността на Джакомо Мола, възпитаника на рибаря Родолфо Чени…
— Моля ви да положите всички усилия, за да проследите и другите връзки на Джакомо Грели. Може би освен семейство Чени, сиреч Анжелика, Доротея и Антонио…
Доктор Томазо Буоти не завърши фразата си. Веронският художник дочу зад завесата да се отместя стол и стъпки по стаята. Някой с тежки обувки се приближи до самата врата. Веронецът успя да долови няколко думи, които англичанинът произнесе на себе си, сякаш в дълбок размисъл:
— Анжелика, Доротея, Антонио… Удивително съвпадение на имената, дявол да го вземе! Ами че в Ченсфилд живееха някакви си Доротея и Антонио… Заминаха в седемдесет и трета, след втория брак на виконта! Казват, че били заминали за Италия… при Анжелика Чени… Хм! Отличителните белези на Джакомо Грели… висок… с гърбав нос… момчето от медальона… О, сатана!
Англичанинът зад вратата се обърна на токовете си. Грубият му глас зазвуча с тържество:
— Слушайте, дакт! Донесете ми чек за една четвърт от премията — аз вдигам котва. Пътем ще се отбия в Марсилия, ще направя някои справки. А след половин година при гответе цялата останала сума в чисто злато… Ще се върна при вас с новини, които ще ви вземат ума, проклет да съм!
…Веронският художник, който не пропусна нито дума от целия разговор, остана зад завесата, докато мистър Кремпфлоу не си отиде. Когато стъпките му стихнаха по стълбата, художникът се приближи до масата, извади писмени принадлежности и написа писмо. Той капна върху ъглите на плика разтопен червен восък и старателно притисна върху него пръстен с печатче. Върху червения восък остана мъничко изображение на саламандър.
Веронецът скри писмото, наметна синия си плащ, отхвърли единия му край върху рамото си и излезе от странноприемницата. Дълго ходи из улиците и се намери в покрайнините на града, когато слънцето вече се скриваше и небето пламтеше. Тук криволичещите улици се изкачваха нагоре по склона на хълма и се събираха на малко площадче с каменен кладенец. Градинските дървета се свеждаха над нащърбените плочи на тротоарите. В ъгъла на площада се гушеше бедна църквичка от сивозеленикав камък. Художникът влезе в тъмния страничен, олтар на този храм. Тук цареше многоцветен полумрак, обагрен от лъчите на залязващото слънце, струящи през червените и сини стъкла.
Молитвеният дом беше безлюден. Само от ризницата достигаха тихи гласове. Оттам надзърна дебел, възрастен капелан. Като видя пришелеца, той каза недоволно:
— Вие сте дошли твърде рано. Литургията ще започне едва след час.
Пришелецът вдигна нетърпеливо ръка. Лицето на капелана се промени, той улови и целуна протегнатата ръка и замръзна в нисък поклон:
— Ваше преподобие, извинете, не ви познах в този… вид!
— Брат Николо, къде е Луиджи Гринели?
— Помага ми в ризницата, ваше преподобие. Съпроводен от капелана, пришелецът влезе в ризницата.
Млад монах беше обърнал към себе си задната страна на иконата на скърбящата Дева и поправяше замърсилия се механизъм на „сълзотечението“. Поправката вече беше към своя край и на тъмнооката мадона бе възвърната способността непрекъснато да пролива елейни сълзи над този век на революции, безбожие и ереси. Идването на негово преподобие отвлече капелана на храма, брат Николо, от благочестивото претърсване на сеното в дървеното копитце. Капеланът замени изпрашените и изпоядени от мишки сламки с нови, след което „истинските ясли Христови“ отново приеха своя трогателен и уютен вид, способен да умилява дори каменни сърца.