— Майка ти има дяволски хитро детенце! И ако то ни каже къде може по-бързо да намерим четири добри коня…
— С коне търгува старият дядо Ридо, джамбазинът. Той е само на две улици оттук… Слушай, чичо, онзи флорентинец, търговецът, сигурно ще тръгне по авиньонския път…
Като потупа поощрително по тила момченцето, вместо да му даде още една монета, Томас Бингъл предложи на Джордж Дик и Антонио, без да губят нито минута, да отидат при джамбазина за коне…
…През нощта край дървения кръст на шосето между Марсилия и Авиньон четирима мъже с полувоенни дрехи, триъгълни шапки и шпаги чакаха нетърпеливо да изгрее луната. Но облаци покриха небето и шосето беше тъмно, сякаш минаваше под земята. За да останат незабелязани откъм пътя, не беше нужно дори да се крият в храстите.
— Ще трябва да спираме всички пътници поред, момчета — прошепна Томас Бингъл. — добре е, че намерихте фенер със защитник. Някой идва, приятели!
Към крайпътния кръст наближаваше екипаж. Измежду пътуващите в него господа се оказа един чиновник, който доста подозрително се отнесе към „проверката на документите“: френският език на Антонио Чени, а още повече на двамата братя Бингъл далеч не беше съвършен и само Дик, задължен за произношението си на мисис Милс, родена Камила Льоблан, можеше криво-ляво да мине за французин.
Следващата група пътешественици пътуваха на коне. Те бяха двама. Първият от запитаните се оказа марсилският селянин Жак Перше, а вторият — търговецът от Флоренция Микел Албанти.
„Офицерът“ с триъгълната шапка, Антонио Чени, хвана юздите на коня, на който яздеше търговецът.
— В името на закона ви арестувам по подозрение в убийство!
На търговеца Микел Албанти оставаше само покорно да слезе от коня; ала същевременно той доста гръмко изказваше своето възмущение по повод произвола на местните власти.
„Полицаите“ свързаха ръцете на търговеца и му разрешиха пак да се качи на коня. Те подкараха задържания търговец и неговия водач по шосето към Марсилия. Един от „патрулните“ водеше за юздите четирите коня, принадлежащи на „полицаите“. Гласът на този „полицай“ се стори на търговеца подозрително познат.
В мрака на разстояние половин левга пред тях вече се замярка фенерът на крайпътния хан, когато луната се показа между облаците и даде възможност на арестувания търговец ясно да разгледа физиономията на моряка Ханс Вили Таумел.
За приятелите остана неизвестно дали пътешественикът беше познал другите си спътници от „Елмиона“, или само видът на Ханс Вили предизвика у „търговеца“ съдбовен прилив на решителност, ала всички последвали събития станаха почти мигновено и продължиха не повече от половин минута.
„Флорентинският търговец“ беше успял да освободи по пътя завързаните си ръце и да извади от презраменната си чанта резервен пищов. Той се изправи в седлото, силно пришпори коня и го дръпна настрана. Чудесният кон се вдигна на задните си крака, изтръгна юздата от ръцете на Антонио Чени, прескочи крайпътната канавка и счупи стобора на някакво лозе. От тази посока гръмна пищовен изстрел и Антонио Чени, като изохка, политна към земята. Дик Милс, който държеше запънат пищов с многоъгълна цев, стреля напосоки в храстите и дочу оттам шум от падането на тяло от коня.
В същото време Джордж Бингъл смъкна от коня втория ездач Жак Перше. Той не направи никакъв видим опит за бягство и беше страшно изплашен. Ранен в крака, Антонио Чени лежеше насред пътя. Дик Милс излезе от лозето на шосето.
— Кой от вас е ранен? — запита той, но вече сам разпозна проснатия на пътя Антонио. — трябва бързо да се измитаме.
Приятелите пренесоха Антонио в храсталака, помогнаха на пленника, чиито ръце бяха свързани, да прескочи канавката и скриха конете на няколко крачки от шосето.
— Какво стана с оня? — запита Том.
— Убит е — отвърна Дик.
Том и Дик осветиха с фенера тялото на Луиджи Гринели. На гърдите на убития намериха чанта. В нея имаше запечатан плик, обвит в късче плат.
Приятелите прибраха плика, без да докоснат печатите. Като качиха на седлото ранения Антонио и поведоха пленника със себе си, Дик Милс и братята Бингъл свърнаха на шосето и се добраха до една изоставена каменоломна. Дойде ред да решат съдбата на втория пленник, който беше изгубил ума и дума и само шумно въздишаше и пъшкаше.
— Кажи ни истинското си име — заповяда Джордж Бингъл. Господине, решили са да ме нарекат Жак още когато съм бил в утробата на майка си, а фамилното ми име и това на моите деди от векове е било Перше.
— Кой си ти?
— Селянин от околностите на Марсилия, ваша милост.
— Пощадете ме, господари мои, аз съм семеен, беден човек…