— Стара фирма! — промърмори той. — Интересно какво им е потрябвало. Я ми прочети писмото, Бела.
Върху плътната хартия със сложен орнамент по краищата ръката на писар калиграф беше написала с туш следния текст:
„До негова светлост лорд-адмирал граф Ченсфилд, ърл Бълтънски
Високо уважаеми сър Фредрик Райланд! Ласкаейки се от приятната надежда, че названието на нашата скромна индийска кантора, към чиито клиенти някога имахме честта да числим и ваша светлост, не е съвсем изличено от паметта ви, ние си позволяваме да се обърнем към ваша светлост с израз на най-дълбоко уважение…“
— Отмини това бръщолевене, Бела, виж в края какво искат.
Изабела обърна страницата и в края на втория лист прочете:
„…не ще оставите без милостивото си покровителство кантората, която някога има чест да въведе ваша светлост в наследствените ви права. Позволяваме си да изразим надежда, че ваша светлост ще благоволи милостиво да приеме в Бълтън, където откриваме клон на нашата кантора, внука и племенника ни, които ще сметнат за висока чест и удоволствие лично да засвидетелствуват на ваша светлост своето уважение и преданост.
Винаги готови на услугите на ваша светлост.
— Значи, внуците на тези индуски агенти ще дойдат при нас в Бълтън и ще открият клон на кантората? Дали пък не си въобразяват, че ще седна да ловя простаци за тяхното дюкянче?
— Не се горещи, папа. За бога, не се горещи! Това послание е толкова смешно, смирено и почтително! Ако тези индуски внуци се представят, аз ще ги посрещна и ще ги отправя при Мортън.
— Добре, Бела. Отнеси писмото на стареца и го помоли да напише отговор. Как се казват тези калкутски внуци?
Изабела погледна в писмото:
— Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами. Изглежда, че те вече са в Лондон и скоро ще трябва да пристигнат тук. Ноел Рангор Маджарами навярно е истински индус? Това е малко тайнствено. Аз непременно искам да го видя.
— Бела, ако тези книжа още не са ти омръзнали, виж дали няма нещо интересно из вестниците — помоли бащата.
В лондонския „Обзървър“ накратко се съобщаваше, че сеньор Диего Луис ел Гора, командир на частния свободен крайцер „Тримата идалго“, на база някъде по африканското крайбрежие, се е обърнал с писмо към Учредителното събрание на Франция, предоставяйки кораба си на разположение на революционния народ. Според думите на вестника маркиз Лафайет, участник във войната за независимостта на Американските щати, си спомнил и оценил високо заслугите на екипажа на този кораб в сраженията против враговете на американската революция и препоръчал на събранието да приеме предложението на младия командир. В най-близко време свободният кораб щял да влезе в строя на военноморските съдове на революционна Франция.
Графът накара дъщеря си да му прочете тази кратка бележка два пъти. От вниманието му не убягна, че при четенето Изабела се червеше и бледнееше. В бележката не се казваше нищо за другите офицери на този кораб, но и бащата, и дъщерята достатъчно ясно си представяха лицата на командното мостче на „Тримата идалго“. Опасявайки се да не би баща й да получи нов пристъп на болестта, Изабела побърза да сложи настрана „Обзървър“ и да вземе лондонският „Нюз Пейпър“.
Камериерът доложи за пристигането на Уилям Линс.
— Остави ни, Бела… — помоли лорд-адмиралът. — какви новини носите, Линс?
— Милорд, нещастията продължават да ни преследват… От Марсилия се получи съобщение… Мистър Алекс Кремпфлоу… Опасявам се, сър, че новата вест може пак да влоши здравето ви.
— По дяволите здравето, Линс! Каква новина сте ми донесли за този Алекс? Той не ми харесва, дявол да го вземе!
— Сега това вече няма никакво значение, сър. Алекс Кремпфлоу е ограбен и убит на борда на кораба „Елмиона“. В убийството е заподозрян морякът немец X. В. Таумел. Мистър Кремпфлоу е погребан в марсилските гробища… Това е дяволски голяма загуба, сър.
— Не, Линс, това не е кой знае каква голяма загуба. Успяхте ли да изясните нещо за причините на пътуването му в Италия?
— Предполагам, че съм успял, сър. Той е заминал по важна частна работа. Тя му била възложена от синьор Томазо Буоти, пазител на домашния музей на венецианския велможа граф Паоло д’Еляно.
Сър Фредрик Райланд подскочи в креслото си:
— Граф Паоло д’Еляно ли казвате? И какво е възложил на Алекс този Томазо Буоти?