— Значи, с тази цел именно мистър Кремпфлоу е тръгнал за Италия?
— Да, очевидно. Само че… там не му потръгнало особено: заклали го при тези издирвания.
Прекарал повече от две десетилетия рамо до рамо с Грели, мирният солиситър вече бе престанал да потръпва при думите „заклан“, „застрелян“. Известието за смъртта на Кремпфлоу старецът прие равнодушно.
— Какво мислите за това убийство, Мортън?
— О, господине, всеки юрист, дори и такъв незначителен като мене, ще ви даде само един отговор: търсете оня, комуто би било изгодно това. Навярно граф д’Еляно има наследници?
— Синьорът няма никакви наследници. Помня, че отец Бенедикт веднъж ми казваше, че графът бил завещал имуществото си на родния си град ли, на някакъв си манастир или пък на храм…
— Впрочем, господине, доколкото си спомням вашия разказ за Италия, отец Бенедикт е принадлежал по-рано към ордена на Исуса, нали?
— Да, принадлежал е и, трябва да се предполага, че принадлежи и понастоящем. Какво искате да кажете с това, Мортън?
— Абсолютно нищо, господине. По-добре е да се мълчи за отците йезуити.
Джакомо Грели потъна в размисъл. В градината майският здрач бавно се сгъстяваше. Разкъсана мъгла надвисна неподвижно над водата. Почти до прозореца имаше мъничка полянка. На края на тази полянка неотдавна светкавица беше обгорила един стар, изсъхнал дъб. Мъртвото дърво чернееше сред младите дъбове.
— Реших да замина за Италия, Мортън.
— С каква цел, господине?
— Искам да видя баща си.
— По-рано вие… не си спомняхте за него.
— Да, докато не знаех, че той си спомня за мен.
— Голямо ли е богатството му, господине?
— Богатството му ли? Пет шест милиона. То не ще изкупи сирашките години на Джакомо Мола.
— Не ви разбирам добре, сър.
— Опитайте да се поставите на мое място, Мортън! Според вас, кой превърна сина в приютски храненик? Граф Паоло д’Еляно! По чия милост Джакомо би издъхвал сега в някой коптор в сиромашия, ако сам не беше си проправил път и не се беше научил да събира злато? Плюя сега на него аз! И искам да му захвърля обратно подаянието, с което се надява да изкупи нечистата си съвест.
Старият Мортън погледна Джакомо Грели в лицето и въздъхна тежко.
— Бог да е с вас двамата, господине! — каза той с укор. — Не аз трябва да съдя угодна ли е богу такава по стъпка, но…с това вие бихте успокоили отците йезуити!
Грели хвърли изкосо поглед на стареца и се разсмя:
— Вие бихте могли да станете държавен човек, Мортън, ако вашата кукумявска мъдрост не се съчетаваше със заешка душа… Да, едва ли не забравих: ако дойдат тук на гости онези двама нови калкутски юристи, които откриват кантора в Бълтън, жена ми ще ги приеме. Вие самият се отнесете към тях по-любезно! Каквото и да е, Ченсфилд дължа на тази фирма.
— Но, сър, не е ли опасно…
— Опасно ли? От деня, в който загина „Офейра“, са минали двадесет и две години и Алфред Мърей вече не е жив. Умря миналото, старче!
5
Пристанищният моряк, който влачеше от кея багажа на двамата пасажери от Калкута, вече изнемогваше от умора, когато слугата на пристигналите се приближи до пристана и помогна на моряка да натовари тежките куфари в кеба.
— Навярно господата ще се установят в „Бялата мечка“? — запита морякът, като пъхаше в джоба си припечелената полукрона.
— Не, ние вече си избрахме частна квартира. Коларю, Гарденрод, къщата на госпожа Таубе…
Обявлението за даване под наем на уютната къщичка, която някога беше квартира на мистър Джефри Макрайл, се появи на прозорците й съвсем неотдавна, половин година след гибелта на стария наемател. Тя именно беше привлякла вниманието на двамата млади чужденци при тяхната първа разходка из града. Те учтиво се осведомиха от хазайката за условията и допаднаха на старата немкиня. От това майско утро новопристигналите адвокати Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами заедно със своя стар слуга станаха наематели на фрау Таубе.
Младите юристи твърде бързо придадоха на къщичката вид на същинска кантора. Фрау Таубе с неудоволствие видя, че къщичката й бе превърната в учреждение, но младите хора успокоиха старицата, като й обещаха малко допълнение към определения наем. Освен това тя се убеди, че потокът от посетители, от който много се опасяваше, се оказа не чак толкова бурен. През първата седмица от съществуването на младото учреждение, зарегистрирано вече в кметството под фирмата „Юридическа кантора Абрахамс и Маджарами в Калкута, бълтънски клон“, мистър Лео и мистър Рангор приеха един-единствен посетител, който се оказа кралският бирник, дошъл да определи възможната печалба на хазната от новото предприятие.