Силното смущение на девойката, нейното мълчание и сведените очи по-добре от открито признание потвърдиха на духовното лице, че и тя страда под бремето на някаква неизказана тайна.
Мазният, кадифен глас, нежен и с едва забележима зловеща нотка, стана още по-благ и печален. Отблясъкът на свещите и кандилата падаше върху черната книга, върху белия със злато кръст на разпятието и бронзовата брада на свети Франциск.
Очите на Изабела се напълниха със сълзи — тъй задушевно, тъй мило на сърцето й беше това убежище от всички мирски горести и скърби.
— Свети отче, в душата си наистина тая голяма тайна… И аз отдавна щях да дойда при вас за съвет, за разрешение на мъчителното, тревожното съмнение, ако… ако именно това, именно да се обърна към вас не ми беше просто забранено.
— Онова, което е позволено от бога, не може да бъде забранено на хората. Само грехът против светия дух не се прощава дори на небето. А неискреността пред бога или пред неговия служител е грях против светия дух, Бела.
— Отче мой, разберете ме: тайната принадлежи не само на мен. Споделят я няколко души. Аз не съм им давала никакви обещания за мълчание, но чувствувам, че тези странни хора не ми желаят злото.
— Бела, понякога дори закоравял престъпник, злодей убиец, който се примъква с нож към спящия, заобикаля цветчето на пътя си, за да не го сгази, ако то е свежо и прекрасно… И никога не смятайте, че тайната, която ще изповядате на божи служител, е тайна разкрита, защото няма за един свещенослужител по-тежък грях от нарушение на тайната на изповедта. Вие не знаете, дъще моя, какви най-съкровени човешки дела лежат скрити дълбоко в моята памет и се поверяват от мен само на бога… Облекчи сърцето си с изповед пред всевишния, Бела.
В молитвен екстаз девойката се отпусна на колене. Той ласкаво я привдигна, постави я на пейката и още веднъж я целуна по челото. От движенията на широките му черни ръкави пламъчетата на свещите се люшкаха и ликът на пречистата Дева сякаш оживя в играта на смътните сенки. За една част от секундата на Изабела се стори, сякаш костената ръка на Девата помръдна и задържа пръста си на устните. Изабела вдигна разплакани очи към лика на Девата. Тясното костено лице с издълбани неподвижни зеници беше безучастно, неживо, кукленско…
В настъпилата тишина Изабела дочу звук от восъчна капка, паднала върху каменната плоча на пода. Въздъхвайки на пресекулки, девойката обхвана с две ръце дългата длан на патера и зашепна:
— Отче, помните ли нашето посещение в затвора? Помните ли затворника испанец дон Алонзо де Лас Падос?
— Да, помня този човек. Продължавайте, скъпа моя дъще — дочу тя нежно зловещия глас на монаха.
— Той… не е загинал при взрива и се е скрил.
— Това ми е известно, дъще моя.
— Отначало аз получих от него писмо, почтително и нежно…
— И в него той ви молеше да запазите в тайна писмото му, изпратено до вас, вярно ли е? И дори ви съветваше да го скриете от мен, предупреждавайки моята дъщеря да се пази от нейния духовен пастир!
— Това е вярно. И досега аз мълчах. Откъде знаете вие всичко това, отче?
— Духовните очи са по-зорки от обикновените човешки очи. Продължавайте изповедта си, Бела!
— Преди три дни двама млади калкутски юристи посетиха Ченсфилд. Аз се запознах с тях. Преди да замине, папа ме замоли да им предам сърдечен привет и обеща да съдействува за тяхното ново предприятие.
— Помощта на ближните е най-християнският от всички помисли на графа, Бела.
— Този мистър Лео Ноел-Абрахамс…
— …покръстен евреин, доколкото ми е известно, нали?
— Отче мой, той само е приел лика на покръстения евреин от Калкута. Този човек е Алонзо де Лас Падос.
Изповядващата се почувствува как трепна ръката на нейния духовник, но гласът, спокоен и равен както преди, произнесе:
— Отдавна се досещам за това, Изабела!
— Боже, свети отче, и вие ли също… пазите това в тайна от всички хора? Колко се заблуждава във вас този нещастник! Той е убеден, че в новия му грим никой не го е познал.
— Говори ли той с вас насаме, Изабела?
— Да, свети отче, и ми каза нещо, от което и досега не мога да се опомня. Той ми каза, че истинското му име…
— Продължавай, дъще моя, защото и това ми е известно…
— О, свети отче, той ми откри, мога ли да повярвам, че се нарича Чарлз и че ми е роден брат по баща, моят брат, когото всички смятат за загинал на тригодишна възраст…
Тънката восъчна свещ изведнъж запука и се наклони, готова да падне. Във влажната и прохладна капела стана малко по-тъмно. Отец Бенедикт изправи свещта, отмахна нагара и пламъчето заблестя отново. Той обгърна тихо девойката през кръста и извеждайки я от параклиса, заговори с убедителен, ласкав тон на наставник: