— Бела, ние не можем да съдим за това с какви цели този млад човек, под заплахата от разобличение и смърт, се е явил в Бълтън. Не можем и да знаем дали устата му говорят истина, или пък той е просто един хитър самозванец, намислил да измами вашия баща.
Но той ненавижда моя… тоест по неговите думи нашия баща! Той не желае да му открива името си. Изпълнен е с вражда и ненавист към славата и богатството на татко.
— Да не го съдим ние, Бела. Ние нямаме право за това. Вие изпълнихте своя дълг пред всевишния и той ще просветли вашия разум. Но за да се запазят силите на вашия баща, подкопани от болестта, бог да ви пази да не направите ни най-малък намек пред него за тези открития. Не мислете да му пишете в Италия за тези тайни. Кажете ми, друг никой ли не се досеща? И още: кой е неговият спътник, този индус Нал Рангор Маджарами?
Вече на прага на параклиса Изабела спря. Патерът забеляза руменината, която изби по лицето й.
— Този човек също е участвувал в онази странна игра, в… измамването на градските власти… Той се беше представил за офицер от кралските войски, кавалер дьо Креси. Помните ли го, свети отче?
— Бог да ви възнагради за вашата вяра в неговия недостоен слуга! Пазете се от тези хора, Изабела, защото ние не знаем техните намерения! Избягвайте ги. Пишете ми от Лондон за всичко, което може да тревожи и смущава чистата ви душа.
И като осени склонената глава на девойката с кръстен знак, отец Бенедикт отвори вратата на своята приемна, където гувернантката на Изабела мис Тренбърн вече беше започнала да проявява признаци на нетърпение.
Ала старата лейди се засрами от тези си чувства, щом погледна лицето на своята възпитаница. То беше просветлено и сякаш самата небесна благодат незримо беше слязла върху това детски невинно лице с големи, правдиви очи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
СТАРИЯТ РОЯЛИСТ
1
Лондонската пощенска карета стовари пред входа на „Бялата мечка“ един пътешественик с изтъркано пътническо наметало и неговия слуга. В странноприемницата пристигналият нае стая и започна подробно да разпитва лакея относно дейността на бълтънските кръчми, ресторанти и други заведения, занимаващи се с търговия на вино. В книгата на наемателите новопристигналият записа името и званието си: Микел Албанти, търговец от Флоренция, със слугата си; собствена търговска фирма на вина, съществува от 1677 година.
Търговецът отвори в стаята си бутилка порто, неукрасена с никакъв етикет, но пръскаща благоухание, способно в няколко минути да лиши всяко въздържателно дружество от всичките му членове. Пристигналият предложи на лакея една глътка и той усети на небцето си нещо подобно на полъх на животворен ветрец от розова градина. Според думите на търговеца запасът от това вино, възлизащ на шест галона, именно го подтикнал да предприеме пътешествието до английския северен град, за да зарадва любителите на доброто италианско вино. След като поговори за цените и възможните търговски конкуренти, търговецът завърши разговора с въпроса дали в Бълтън има жители от италиански, френски или испански произход. Лакеят отвърна на госта утвърдително, като назова един оперен тенор, двама представители на корабни компании, свещенослужителя в католическата капела, две три семейства френски емигранти роялисти и един златар. След това с тон на най-голямо пренебрежение лакеят добави:
— На пристанището има още и всевъзможна италианска сбирщина: хамали, докери, носачи, но те предпочитат да се напиват с джин.
— Направете си труд да ми донесете в стаята заедно с поръчания обяд адресите на посочените от вас синьори освен докерите, разбира се — помоли чужденецът.
След като получи адресите и пъхна в жълтата си кожена чанта една доста обемиста пачка италиански банкноти, привечер синьорът се отправи към пристанището. Зад кейовете на пристана, където от привързаните кораби се разтоварваха колониални стоки, се виждаха морски съдове, стоящи на най-близкия рейд вече готови за отплуване. Търговецът се осведоми за техните маршрути и чу, че датският бриг „Крал Улаф“ се готви след полунощ да вдигне котва. Набелязваше се Кале като най-близка спирка.
Капитанът на „Крал Улаф“ се оказа по една случайност на брега. Пуфкайки с лулата си право в лицето на синьор Албанти, в отговор на твърде вежливата молба на търговеца той му предложи място на палубата. Бъдещият пасажер на „Крал Улаф“ се съгласи да плати на капитана предварително и тръгна по крайбрежната улица, като търсеше с очи католическото параклисче по белезите, които му беше съобщил слугата от странноприемницата.