На вас, Джорджи, предстои да преплувате Атлантическия океан. В Кале ще намерите подходящ кораб. Заминете за Филаделфия и издирете там вдовицата на Мърей, мисис Емили. Тя трябва да се върне в Европа заедно с вас, ще й служите като придружвач. И нека дойде с дъщеря си. Допълнително аз ще й изпратя писмо оттук. Сега да се сбогуваме, Джордж. Привет на Дик Милс. Вие двамата ще трябва по-скоро да напуснете английската земя.
…В един часа след полунощ бригът „Крал Улаф“ вдигна платна. Десетина минути преди да отплува, той взе на борда си флорентинския търговец Микел Албанти и неговия слуга.
Лакеят в странноприемница „Бялата мечка“ намери на масата парите за наема на стаята, а под масата — няколко пътнически предмети, оставени от наемателите. Той се учуди, като намери сред изоставените вехтории една дългопола женска дреха, черен шал и старомодно широко женско палто, каквито обикновено носят почтени особи, изгубили интерес към новостите и към модата най-малко от преди четвърт век…
3
На края на юли 1790 година от пристанището на Филаделфия потегли американският четиримачтов търговски кораб „Каролина“. Той се насочи на изток, към бреговете на Великобритания.
Две каюти в кърмовата част на „Каролина“ бяха заети от английски джентълмен на средна възраст, който пътуваше заедно с очарователна млада лейди явно като неин опекун. Неговата спътница се открояваше измежду всички пасажери с лекотата и грацията на движенията си, но личеше, че тя още не е свикнала съвсем с модните тоалети, дантели и волани. Очарователната девойка се намираше под постоянното попечителство на старата негърка, леля Поли. Тя беше една грижлива, добродушна, твърде бъбрива особа, която винаги изпадаше в паника от всеки плясък зад борда или от разтърсването на корабния корпус.
Океанските вълни, дълги, с широки ями, прилични на планински долини, се търкаляха зад кораба, сякаш се мъчеха да го догонят. Изостанаха вече белите чайки, които придружаваха „Каролина“ още от американския материк… А над старите пристанища на Европа, отвъд океана, се рееха други ята чайки, причаквайки кораба далеч в открито море.
Срещу кораба изгряваше слънцето. Редуваха се ветрове и затишие. Над обтегнатите платна се запалваха и гаснеха съзвездия, плуваха сякаш в размисъл бавни облаци; мъглата се сменяше с прозрачна синева. От време на време на края на тази неподвижна, вечно променлива пустиня изникваше насрещен кораб. Посрещаха го и го изпращаха с поглед. Платната на чуждия кораб изчезваха и тогава отново околовръст оставаха само раздиплените гриви на вълните.
По пътя Джени Мърей позираше на Джордж за голям портрет до кръста. Той я рисуваше, облечена в лека дреха, на фона на платна и утринен морски пейзаж. Портретът беше почти завършен. Художникът вече не се нуждаеше от модела. Той изнесе триножника и го постави на палубата под прозорците на каютата си, за да поработи върху фона на картината.
— О, Джорджи, вие ме пренесохте в необикновено царство!
Из полупрозрачната златиста мъгла на фона се открояваха кули и дворци на някакъв приказен град. Пронизани от слънчева светлина, се извишаваха фантастични корони на дървета, синееха заливи с петна на корабни платна, долавяха се пъстри поляни по планински склонове, рееха се ята бели птици. И на този златисто син фон нежно се открояваше образът на младата девойка, жив и в същото време дълбоко символичен. Видимо се долавяше движението на кораба, който я отнасяше към бреговете на приказна страна. Дрехата на девойката трептеше на морския вятър; погледът й летеше напред към приближаващите светли брегове.
— Кажете, Джорджи, нима има някъде по света такъв щастлив край?
— Това е Градът на слънцето — много сериозно отвърна Джордж — ако още го няма, ще трябва непременно да се помогне на хората да го създадат. Древните люде са създали свой акропол върху една гола, безводна и безплодна скала. И това са направили роби под безпощадни бичове, жалки роби с окови на нозете. А Градът на слънцето трябва да бъде основан и издигнат от ръцете на свободни творци, от ръцете на хора, които доброволно ще се обединят в братска общност.
— Вярвате ли, че това е възможно, Джорджи?
— Аз живея само за да направя това възможно!
— Джорджи, миличък, страхувам се, че мечтата да видим хората щастливи е завинаги обречена да си остане само мечта. Баща ми също мечтаеше за Града в Синята долина. В него той вложи цялата си душа, отдаде му всичките си сили, но… много рядко изпитваше радост. Накрай ние дори напуснахме създадения от него град, защото той беше станал също такова царство на несправедливостта и жестокостта като всеки друг млад град в Америка А къде, в каква част на света, в каква страна се надявате да осъществи те мечтата си?