— Мис Джени, не знам дали ще имам радостта изцяло да въплътя мечтата си; не знам ще видя ли аз Градът на слънцето окончателно завършен. Но той ще бъде основан! Ще мине може би много време, но този град на справедливостта и свободата ще израсне! И това ще стане не в легендарната Утопия, не в страната на мечтите…
— А къде, Джорджи?
— В далечния Индийски океан, на Слънчевия остров.
4
Десетте просторни долни зали на Мраморното палацо, които някога служеха на граф д’Еляно за тържествени приеми и празненства, сега бяха превърнати от синьор Буоти в дворцов музей. Картини, статуи, гравюри, скъпоценни изделия на средновековни оръжейници, килими, порцелан, колекции от камеи и емайли — всички тези съкровища, извадени из зимниците и тайните кътчета на палацото, станаха достъпни за познавачите и любителите на изкуствата. Рядко пътешественик напускаше Венеция, без да разгледа анфиладата от зали в долния етаж на Мраморното палацо. Посетителите познавачи посрещаше самият пазител на колекциите доктор Буоти, а студентите, празноскитащите се туристи и местните зяпачи придружаваше из десетте зали старият Джовани Полеста.
…Двамата посетители, които назоваха английските си фамилни имена, се сториха на служителя достойни за особено внимание. Старецът съжаляваше, че синьор Буоти бе напуснал от вечерта двореца, като задължи своя слуга и помощник да не съобщава никому за неговото отсъствие. Джовани вече започна пред важните посетители обичайното си предисловие, че дворецът собствено е частно жилище, когато тишината внезапно бе нарушена: по стъпалата на парадната стълба изтича слуга в кадифена камизола. Пътем той каза нещо на Джовани, а след това горе на стълбата се появи висок беловлас старец.
Полеста метна към посетителите мълниеносен предупредителен поглед и с възгласа: „Ечеленца!“ — се спусна да посрещне беловласия господин, за да успее да поправи от метналия се край на килима, където старецът трябваше да стъпи, слизайки от стълбата. След стария синьор по стълба та заслиза висок монах с черно копринено расо. Величественият старец погледна двамата туристи, застанали пред затворената врата на залата, отговори на мълчаливия поклон на гостите и приветливо каза на френски:
— Виждам, че сте чужденци и имате намерение да разгледате моя дом. Ако обичате изкуството, сред всевъзможните цапала ще намерите в тези стаи две три сносни картини.
В това време слугата с кадифената камизола излезе на улицата и повика гондолиера, дремещ на носа на голяма черна гондола, която той машинално задържаше с канджа за бронзовата халка, вбита в гранитната стена на канала. Гондолиерът се прехвърли на кърмата и улови веслото, а слугата повдигна балдахина над ниската кабина на гондолата.
По-възрастният от гостите, които тъй неочаквано срещнаха във вестибюла собственика на палацото, учтиво се поклони и произнасяйки завалено буквата Р, заговори на чист италиански език:
— Още в Англия слушах за възхитителните сбирки от предмети на изкуствата в Мраморния дворец на графовете д’Еляно и съм щастлив да видя лично ваше сиятелство. Позволете ми да ви се представя: английски моряк, Фредрик Райланд.
— Сър Фредрик Райланд? Лорд Ченсфилд? Адмиралът на флота? — запита изуменият синьор. — Милорд, вашето блестящо знание на моя роден език прави разговора ми с вас още по-радостен. Непременно бих отложил сега моето заминаване, ако не беше поканата да се явя бързо при дожа. Моля ви да окажете чест на моя дом с повторно посещение. Извинете откровения ми въпрос: къде сте благоволили да се установите в нашия град, лорд Ченсфилд?
— Във венецианската лагуна, ваше сиятелство.
— Вие сте пристигнали с кораб? Дълго ли ще остане той в нашите води?
— Това е моята собствена бедна ладия, графе.
— Да не е британската яхта „Южен кръст“, която предизвика възторга на всички наши познавачи на мореплаването?
— Да, синьор, така се нарича моето корабче.
— О, боже! Карате ме мъчително да се червя за това посрещане във вестибюла, пред затворените врати! Моля ви, драги милорд, чувствувайте се в този дом като у дома си. Отец Фулвио, моля да останете с графа. Моля ви, отец Фулвио, задръжте сър Фредрик поне до моето завръщане. Уви, аз вече рискувам да закъснея!
С тези думи старият велможа сърдечно стисна сухите пръсти на лорд-адмирала и съпроводен от верния си слуга, седна в гондолата.
— Откак съм се родил, не съм виждал по-вежлив джентълмен! — промърмори червеномустакатият спътник на лорд Ченсфилд.